Да бъдеш Дарител

"Исус проповядва: “Искайте и ще ви се даде. Чукайте и ще ви се отвори”.
Аз ще добавя: “Давай и ще ти се даде. Отвори се и ще ти се отвори.”

Захари Карабашлиев
 Поздравителна реч пред випуск 2014 на Нов български университет

Има много проблеми, за които трябва да се говори, да се провокира емпатия!
Има много каузи, които заслужават да вложиш енергия, време и ресурс!
Дали идеята да станеш дарител осенява внезапно или назрява бавно, дали има някакви користни подбуди или действително е акт на всеотдайност .... кой може да каже?! 

Кога решаваме да дарим и защо? Защото внезапно ни става тъжно, чукаме на дърво и искаме да бъдем съпричастни? 

Имаме нужда да сме част от решаването на даден глобален проблем. Такава е всяка кауза, достойна за благотворителност! По някакъв странен начин това запълва собственото ни чувство за полезност. Успокояваме се, че сме нужни и се посвещаваме на една идея. Вълнуваме се от нея, вълнуваме се със нея. Надяваме се, че именно нашата малка или не чак толкова малка помощ е наистина от значение. И тя е! Винаги!

Да даряваш е повече от съпричастност, повече от това да приемеш една кауза за своя. Да даряваш е осъзната необходимост да си полезен, да направиш някой друг щастлив, да облекчиш нечии мъки. Дълбоко в себе си (чукайки на дърво) вярваме, че ако имаме нужда от помощ ще срещнем добри хора, ще видим светлина и в най-тъмната нощ! Радваме се на случаен поздрав, подадена ръка и дори на направен път. Споделяме топлина и загриженост, на които сме станали свидетели ... всичко това е вид дарение. Дарение - не само финансово или материално. Дарение - надежда, успокоение, вяра .... 

Да си дарител е и култура. Възпитана от семейството и от цялото общество. Това НЕ Е част от смехотворни социални събития на "хайлайфа". На благотворително събитие не отиваме, за да си покажем новите дрехи и да се срещнем с приятели. Отиваме със съзнанието, че ставаме дарители! На благотворително събитие, не си разказваме клюки, а се стараем да научим повече за каузата, за да можем да я "продължим нататък". И не на последно място - не забравяме защо сме там! Да си дарител е отговорст! Призвание, което сам откриваш за себе си!

Убедена съм, че всяка благотворителна идея, събитие или акция трябва да бъде широко разпространена, дискутирана и обсъждана. Не винаги е с добро.. но това няма значение. Трябва да се знае, за да тръгнат повече хора след нея. Трябва да говорим, за да намерим смисъла. Трябва да се спори и защитава, за да излезе истината. А истината е, че някой, някъде има нужда от помощ и ние можем да му я дадем.

Без "обаче", "понеже", "ако" ... без лабиринти от съмнения и анализи. Без глухи думи и псевдо добродетели. Без балони от демонстрации на добри намерения. Уважавам желанието на някои дарители да останат анонимни, но това не забулва в мистерия самата кауза... не трябва!

Важно е да се говори за постигнатите резултати, важно е да се напомня за тези дарители, благотворителни инициативи и всеотдайни хора! Защото единствено ние самите можем да си помогнем! Без да търсим причини, вини и следствия, без да обвиняваме и да мърморим в ъгъла, без да коментираме и съжаляваме някого пред телевизора.... Без значение е "с колко", без значение е "кога", от значение е само помощта, дарената светлина! Когато трябва и който трябва ще го оцени! 

Категорична съм, че говорейки за тези събития, ги правим по-красиви, стойностни и бляскави дори. Събираме повече хора и повече хора чуват за тях! Тогава ще има и повече дарена надежда и повече детски смях ....

Всъщност ... трябва ли ни причина, за да помогнем ?!

                                                                                                    * * *

Над 10 000 лв. за диабетно болните деца бяха събрани на благотворителна вечер

7 март 2014 г. в 12:21

По данни на Световната здравна организация диабетът се превръща в пандемия, а до 2025г. се очаква заболеваемостта да нарасне с 50%.  У нас броят на болните от диабет деца е около 1500. Едва 70 обаче е броят на децата, които използват в момента помпи, закупени и поддържани от техните родители. Повечето от тях са под 6-годишна възраст. Лечението с инсулинови помпи е с доказани предимства и осигурява по-добро качество на живота, намалява рисковете от остри усложнения и по този начин прави живота на децата с диабет максимално качествен и щастлив! България за съжаление е единствената страна в Европейския съюз, която не поема никаква част от това лечение.  Лечението с инсулинови помпи у нас не е достъпно по финансови причини, защото никаква част от цената не се покрива от институциите. Цялата новина >>>

Задушница

Пълзим нагоре по склона нарамили торби, смълчани и умислени. Гробището се намира точно на върха. Не знам защо там са решили да го построят. Може би, за да е по-близко до синевата, до вятъра. Хората рядко идват на това гробище. А и как да идват, като няма път. Трябва да се изкачваш по склона бавно и тежко. Винаги, когато стигна горе ми е тежко. А днес – тълпи от смълчани и умислени хора. Идват, извършват едни ритуали и си тръгват. 

Не мога да спра да мисля за тези, които си отидоха от живота ми. Имам много близки и не толкова близки. Има и млади и стари. Има и такива, с които не сме се познавали, но са били част от живота ми. Празно остава, пусто някак си. Душата излиза, освобождава се и излита. А ние оставаме тук …. За кого всъщност страдаме? Най-много съжалявам, че времето никога не е достатъчно. Никога не е стигнало, за да си кажем всичко, за да изживеем всичко. Когато вълната те удари съжаляваш за толкова много пропуснати неща….

Спрях се на средата на пътеката и се огледах. Вятърът разрошваше листата на дърветата и те шепнеха закачливо. Нито тъжно, нито весело. Над целия парк се беше простряло безвремие. Без вчера и без утре. Камъни с надписи. Цветя. Някъде свежи, някъде изсъхнали. Пръст. На места груба, суха и напукана, на други - мека, влажна и пухкава. Покой.

Хората се движеха бавно и тихо. Не бързаха, почти не видях разплакани очи. Тук всъщност всички идваха като на свиждане. Знаеха, вярваха, че се срещат с някого.. някъде. Почистваха едно парче земя, помълчаваха малко, спомняха си случки, думи, мирис, прекръстваха се и тръгваха.

Една жена в ярко жълта жилетка и огромен букет жълти рози се зададе по пътеката. Косата и с кестенов цвят бе събрана небрежно с панделка на тила.Носеше жълти гумени ботуши. Движеше се енергично, все едно закъсняваше за среща, но благоприличието не и позволяваше на се затича. Лицето и беше спокойно, дори ведро, сякаш съвсем леко усмихнато. Подмина ме и сви в ляво. Спря пред една пейка и разстла розите като одеяло.  Седна в единия край, извади слушалки, сложи си ги и се заслуша в музиката. Затвори очи и се усмихна. На моменти се залюляваше сякаш в такт с мелодията. Изведнъж отвори очи и започна да взема розите една по една и да ги подрежда на парчето земя пред пейката. Нямаше плоча, нямаше снимка, нямаше име. Чак сега забелязах, че мястото бе оградено с обли камъни, като бордюр. Тя внимателно подреди розите, така че да покрият цялото място. Извади от чантата си малка бутилка бяло вино, отвори я, отпи и я остави в единия ъгъл така, отворена. Избърса една сълза, усмихна се, обърна се и си тръгна. Загледах се след нея и почти усетих спокойствието и смесено с утаена тъга… Изпитах странното чувство, че сякаш съм надничала през ключалката…

Обърнах се, повървях малко и седнах на моята пейка, под ореха… Не знам дали ме чуваш, не знам дали всички сте на едно място и дали се познавате… Не знам дали всъщност има смисъл да съм тук в този ден, защото ти си всеки ден в мен, в мислите и в съня ми. Всеки от вас е в сърцето ми. Знам, че е сте добре. Само ми се искаше да можехме да си кажем още неща, да можехме да имаме още малко време… Липсваш ми, но съм добре. Благодаря ти за спомените, за смеха, за миговете. Благодаря ти, че си част мен. Благодаря ти, че те има ….

През отворения прозорец на пролетта ми

Чувствам се едновременно пълна и празна!

Като къща с много отворени прозорци, през които влиза свеж въздух, морски капки довяни с вятъра и аромата на полски цветя. Изведнъж се изпълвам с непреодолимото желание да летя. Пролетта дойде много рано тази година. Не усетих зимата, някак не ми и беше много студено. Нямах време да се размислям, да  анализирам... Нямах  време да се чудя и оглеждам. Много бързо светна слънцето :) Отворха се рязко прозорците и трябваше буквално за часове да определям приоритети, да подреждам пътечки и да тръгна по тях... Дори не се замислях трябва ли, може ли, просто знаех, че точно тази пролет чакам от години.

Прекрасно е! Сякаш кратката зима, беше по-скоро като среща в някоя планинска хижа. Там се спираш за една нощ след дългия преход. Запалваш огън, овиваш се в одеало и докато вдишваш с пълни дробове аромата на бор и гора благодариш и заспиваш щастлив, че си тук, че те има, че си се изкачил до този връх. Изведнъж идва утрото, ставаш с изгрева и тръгваш. Бързаш, без да е неприятно, просто те чака много път до горе, зареден си с енергия, с песни и още по-отворени дробове.

Преди да дойде зимата беше голяма вихрушка от емоции. Хора, превърнали се в пример за целия ми живот се оказаха крехки, объркани и в безпътен кръстопът. Хора, които смятах, че са много щастливи всъщност се оказаха просто наметнати с наметало на привиден комфорт, а отдолу бяха самотни, необичани и необичащи. Аз се оказах по някаква причина на пътя на тези хора точно в този момент, в който имаха нужда да споделят. Или пък нямаха нужда, а просто то излезе от тях. Чувството, което като вик за помощ искаше да бъде чуто, да бъде споделено, да бъде изплято в хор, а не - соло.

Не знам дали аз им помогнах. Не знам и дали всъщност това е била целта. Те на мен обаче помогнаха много. Успокоиха ме, направиха така, че катакомбите в главата ми светнаха. Не бяха вече толкова страшни и невъзможно абсурдни.

Естествено прочетох случайно попаднали ми много подходящи книги. Не знам дали любовта или пък илюзиите или хаоса в световен мащаб, но нещо безкрайно ме успокои. Мисля си, че всъщност трябва да бързаме, защото наистина има много неща за правене в този живот. Мисля обаче, че по същия начин трябва да умеем да спираме, да се полюбуваме ... на себе си. Всъщност да обичаш себе си и да зачетеш собствените си желания се оказа доста трудно начинание. Кой ни научи, че трябва да сложим като наморник ограничения на измислена чужда реалност? Кога точно от свободни деца и непреклонни тийнеджери загубихме страстта и се превърнахме в умерено движещи се индивиди, които четат за здравословно хранене и за това „как да се държим с приятелите си“? Кога забравихме отговора на въпроса „Какво ме прави щастлив?“

Днес трябваше да отговоря на един човек с нещо като мнение за неговия избор. Много близък за мен човек. С много опит и много мечти. Уморен човек от надпреварата със собствените си изгубени каузи. Единственото, за което ми стана мъчно е, че той беше забравил как да бъде щастлив. И то именно в абсолютното, почти маниалко желание да задоволява прищевките си оправдавайки ги с това че е псевдоонеправдан от живота. А той е жив! И човека и Живота! И докога този Живот ще търпи напразните ни лутания и безсмислени лабиринти на собственото ни объркано съзнание. Кой трябва да ни научи да сме добри със себе си? Това не се чете в дебели лъскави книги, това го няма и между редовете на класиците... Любовта към себе си е нещо, което вятъра довява през отворения прозорец на пролетта ни.

Ние обаче решаваме дали сме в пролетта или още не можем да се събудим от зимния сън в планинската хижа. Ние решаваме дали ще отворим прозорците и ще пуснем свежия въздух и никой, никога не може да ни накара да го направим ... освен душата ни. А тя ни говори на своя език, а ние не я слушаме....

Обречена

Как искате,
а не можете
да ме смажете
с бутафорните си оръжия!

Гримът ви
се е размазал - 
сменяте роли,
лъжете...

Как искате,
а не можете
да смачкате
живото в мен.

От завист ли е ... незная,
а и не искам да зная.
Важното е, 
че оживявам 
сред раздиращите ви погледи!

В дискотечния ритъм 
на дните си
бягате като ужилени,
за да достигнете
съвършенството,
което
        като дрямка
                           захвърлено е
                                               в забравените
                                                                     ъгли на мечтите ви.
Между два женски крака
търсите истината -
няма да я намерите скоро,
защото разбирате,
                           че усещането
                                               отново фалшиво е
                                                                          и ви гони
                                                                                         пак към бутилката!
Искате
да ме стъпчете,
да ми сложите маската си,
ала с вашата плесен,
не мога да дищам ....

Оставете ме да танцувам!
Танцът за мен е приказка,
а за вас - ловно поле.
Мене ме прави истинска!

Дори и на сцена,
аз съм обречена
                  да летя в друго небе ...

22.12.1990 г.

Така е днес, тук, в България

"Таксиметровият шофьор от "Цариградско шосе" получи 9 г. затвор"
в-к СЕГА, 16,01,2014

9 години за два човешки живота ?!

9 години и „съжалявам“?!

9 години и „извинявам се, нищо не може да се върне“?!

Наказание? Възмездие? Законност? 

Справедливост? ….. Смисъл?


В тази държава няма много неща, но очевидно няма и закони….. Параграфи и алинеи, в които са скрити много вратички, в които са заложени много отворени възможности, които дават шанс, портал, път и никакво изкупление…
Не, не съм нито човекът, който има право да съди, нито съдникът, който раздава присъди….

Една история, която не ми дава мира…
Мъж, пиян, губи управление над автомобила си и убива двама човека…. Единият е 6 годишно дете… 10 ранени….1 000лв. гаранция… делото продължава 5 часа … той се извинява ?!... признава се за виновен ?! …. и правилата и възможностите на закона го оневиняват …

9 години…

За два човешки живота ….

Сигурно не разбирам?!

Сигурно съм крайна ?! Какво пък, нали е важно да си разбере грешката,
да се промени,
да осмисли ….

9 години…

За два човешки живота ….

Все пак живеем в хуманно време, всеки има права и всеки е в правото си да се защитава и да се бори за свободата си.

Круме!!! Къде са законите и морала ти ?!

Днес, тук, в България мирише на мърша!

В България осъждат поет за 200 лв. неплатени сметки…

Днес, тук в България играят белот с нас, със съдбите, мечтите, хляба и живота ни!

Днес, тук в България има два вида хора – едните се вълнуват от партийни вълнения, другите си стягат куфарите и си легализират дипломите, а има и едни трити чешити – те, мислят как да изхранят децата си!

Така е днес, тук, в България…..

a fresh page, a fresh start ...

Вярвам, че всичко може да бъде променено, дорисувано, оцветено, всичко може да бъде преглътнато и скътано дълбоко в скрина. Но нищо, никога не може да бъде напълно забравено! Знам го! Дори в моментите, в които съм абсолютно сигурна, че съм го изтрила, споменът, вкусът, усещането лекичко се провира на пръсти и точно в момента, в който най-малко очаквам прошепва в ухото ми „Тук съм!“.

Вярвам, че ако много искам да стана бяла – ще стана! Знам, че мога да поема и да разпръсна светлина. Вярвам, че онези коварни погледни, които ме пресрещат мога да отклоня. Със сигурност не мога да ги променя… това могат да направят само очите, които ги раждат. Вярвам, че с една усмивка мога да си създам плащ, да се загърна и да продължа.

Мога да смачкам на топка всичките си измислени филми и роли и да ги ….. хвърля? …. скрия? … похлупя?... е, ще си създам нови! Ще бъдат по-уверени, по–изправени, по-ведри, по-дръзки, по-жълти, по-умерени, по-смели, по-силни, по-…

Такааа, вземам тампонче и махам грима, изчиствам, изплаквам. Поглеждам за всеки случай през прозореца – толкова ясно небе! Топло и птиците пеят. Средата на януари? Идеално време за старт (нека не казваме ново начало, че имам набор начала в гардероба). Полагам основата на новия грим. Ще избера по-спокойни и усмихнати тонове, може би дори ще рискувам с нещо напълно различно…
Привет :)