Трети март

Вървях нагоре по пътеката в планината, а вятърът бясно се гонеше в косата ми. Преваляше обед и слънцето напичаше, но беше студено – началото на март. Мислех си колко и какви стъпки за ходили през шумата на тази пътека. Гонени, бягащи или просто като мен – търсещи. Манастирът бе след още няколко завоя. Знам, че там Яворов е писал  „Две хубави очи“, избягал е от суетата и шума на града. Качвах се бавно, не бързах. Бях загубила способността просто да се разхождам безцелно. Имах нужда от опорна точка във времето - цел, път, срок. Пред мен на един камък седеше малко момче и с пръчка ровеше поточето в краката си. Върволица от хора се качваше нагоре, друга слизаше надолу, а разговорите им се сливаха с вятъра. 

В краката ми се гонеха жълтокафяви листа и счупени съчки. На места се виждаше все още неразтопил се сняг, който скърцаше глухо под обувките на планинските гости. Винаги съм се възхищавала на почти вълшебната откритост, която обгръща хората в планината. Всички се поздравяват, усмихват се, когато се разминават, готови са да си помогнат. Странно, но това е само тук, в тази сякаш откъсната среда. Пресичайки шосето нагоре и излизайки от автомобилите си, вдишвайки от свежия планински въздух нещо във всеки се променя.

Най-после стигнах двора на манастира. Кокичета и минзухари бяха облели лехите от двете страни на пътеките. Детски смях и звук от бягащи крачета изпълваше въздуха с аромат на вечно детство. Седнах на обляната от слънце пейка и се заслушах в птичките, в стъпките, в приглушените разговори и смях наоколо, смесени със свирката на вятъра. Дали Яворов е стоял на нея ?! Миришеше на живот, на вечност и непреходност. Много ясно ме проряза сигурността, че както преди мен тук, на тази пейка са стояли хиляди хора, с гонещи се мисли, така и много след като аз самата се превърна във вятър, дворът ще продължи да се оглася от смеха и гонитбата на други деца, в друго време.

Това е историята. Много наслагани стъпки едни върху други в годините. Много изречени думи в свирнята на вятъра. От всичките като рог се извиват най-ценните, за да бъдат запомнени. И в годините се превръщат сякаш в медали, които носим на реверите си щастливи, че сме част от тази история. Горди, че стъпваме по същите пътеки като древните. Надявайки се, че ще попием от тяхната мъдрост и смелост. 

Това е България

Като огнена топка в дланта ми,

като спомен донесен от вятъра

Като болка замряла в очакване

Като копнеж за летен сън

Като ехо на хайдушка песен

Като щрих в рисунка

Като ручей и сноп лъчи

Като допир до черга

Като звън на чанове

България .... и вярвам в нея ....

Кураж

Кураж... Да искаш да можеш! Да знаеш, че можеш! Да са заглъхнали всички гласове и шепоти, които те карат да спреш! Да си благодарен, че можеш! Да си се възпитал в смелост! Да не си безразсъден! Да тръгнеш ... Да продължиш ... Да не спираш ... Да ти е готино ... Яко ... Солено .... И цветно ... да не ти пука! И да вярваш, че Ти си на ход, че можеш! ...да дишаш .... да виждаш ... да чуваш ...

Ако си предпазлив по природа или просто си притеснителен или .... някак с времето и хората, с които си общувал си се научил да чакаш "знак", че си прав и си на ход ...тогава много трудно и плахо се решаваш да тръгнеш внезапно напред. Поне при мен е така ...

Странно, но сякаш като дете бях по-смела и по-плаха едновременно, но не ми пукаше. Не знам дали всъщност света, в който децата си живеят създава илюзорна представа за сигурност или пък е някакво натрупване на минали животи, багажи и съдби, но когато си дете нещата се случват много по-лесно... или така ни се струва ....

Куражът е като умението да правиш хляб. първия път винаги става - перфектно, неповторимо. Ти си окрилен и си абсолютно убеден, че да правиш хляб всъщност е твоята неоткрита досега дарба. Всички много ти се радват, надъхват те да опиташ пак и пак и са твои фенове готови да открият фен клуб с твой герб. Чудят се как досега не са и подозирали дори, че ти можеш ....

Минава време. 

Ти всеки ден се завиваш със шала оплетен от всички тези думи и спомените за твоят първи хляб...

Един ден решаваш да го направиш отново! И не се получава толкова лесно... нещо не може да втаса добре, прегоряваш го (не си си настроил фурната), или остава суров по средата (О, Боже! като подметка е!). Гледаш същите съставки, по същия начин ...и не се получава. 

И или започваш да се съмняваш в себе си, да слушаш гласовете... или се ядосваш и запретваш ръкави.

В продължение на около 10 години - които се получиха като дупка, пропаст или преход в живота ми - избирах винаги първия вариант. А давах всичко от себе. И вечер потъвах като в плаващи пясъци в страхове и съмнения, в чужди критики и гледни точки, в несъществуващи реално схеми и светове, в комплексите на другите.

Нещо стана! Беше рязко, внезапно и болезнено. Прочетох нещо, преживях друго, опитах от трето ... като в кухнята. Научих се да се усмихвам и всеки път, когато хлябът не се получаваше със смях си намазвах една филия и си я изяждах. Научих се, че нищо не е толкова страшно, че да не бъде поправено. Разбрах, че няма случка в този живот, която да не ми се случва ЗАРАДИ нещо и да ВОДИ до друго. 

......

От тогава хлябът винаги ми се получава! И всеки път е все по-пухкав и хубав. Всеки път целувам тестото и благодаря за възможността. Всеки път се усмихвам с намигване :) ей така, заради шанса, който съм имала да го направя :)

Това си мисля и за куража. Опияняващото усещане да се спуснеш по върха на вълната, да докажеш НА СЕБЕ СИ, че можеш, да не спиш от възбудата, която ти дава предоставената възможност ... и дори за миг да не се поколебаеш... Защото можеш... да чувстваш,..да виждаш да дишаш ...Защото просто е яко! Защото си ти...

Благодаря!