Кураж... Да искаш да можеш! Да знаеш, че можеш! Да са заглъхнали всички гласове и шепоти, които те карат да спреш! Да си благодарен, че можеш! Да си се възпитал в смелост! Да не си безразсъден! Да тръгнеш ... Да продължиш ... Да не спираш ... Да ти е готино ... Яко ... Солено .... И цветно ... да не ти пука! И да вярваш, че Ти си на ход, че можеш! ...да дишаш .... да виждаш ... да чуваш ...
Ако си предпазлив по природа или просто си притеснителен или .... някак с времето и хората, с които си общувал си се научил да чакаш "знак", че си прав и си на ход ...тогава много трудно и плахо се решаваш да тръгнеш внезапно напред. Поне при мен е така ...
Странно, но сякаш като дете бях по-смела и по-плаха едновременно, но не ми пукаше. Не знам дали всъщност света, в който децата си живеят създава илюзорна представа за сигурност или пък е някакво натрупване на минали животи, багажи и съдби, но когато си дете нещата се случват много по-лесно... или така ни се струва ....
Куражът е като умението да правиш хляб. първия път винаги става - перфектно, неповторимо. Ти си окрилен и си абсолютно убеден, че да правиш хляб всъщност е твоята неоткрита досега дарба. Всички много ти се радват, надъхват те да опиташ пак и пак и са твои фенове готови да открият фен клуб с твой герб. Чудят се как досега не са и подозирали дори, че ти можеш ....
Минава време.
Ти всеки ден се завиваш със шала оплетен от всички тези думи и спомените за твоят първи хляб...
Един ден решаваш да го направиш отново! И не се получава толкова лесно... нещо не може да втаса добре, прегоряваш го (не си си настроил фурната), или остава суров по средата (О, Боже! като подметка е!). Гледаш същите съставки, по същия начин ...и не се получава.
И или започваш да се съмняваш в себе си, да слушаш гласовете... или се ядосваш и запретваш ръкави.
В продължение на около 10 години - които се получиха като дупка, пропаст или преход в живота ми - избирах винаги първия вариант. А давах всичко от себе. И вечер потъвах като в плаващи пясъци в страхове и съмнения, в чужди критики и гледни точки, в несъществуващи реално схеми и светове, в комплексите на другите.
Нещо стана! Беше рязко, внезапно и болезнено. Прочетох нещо, преживях друго, опитах от трето ... като в кухнята. Научих се да се усмихвам и всеки път, когато хлябът не се получаваше със смях си намазвах една филия и си я изяждах. Научих се, че нищо не е толкова страшно, че да не бъде поправено. Разбрах, че няма случка в този живот, която да не ми се случва ЗАРАДИ нещо и да ВОДИ до друго.
......
От тогава хлябът винаги ми се получава! И всеки път е все по-пухкав и хубав. Всеки път целувам тестото и благодаря за възможността. Всеки път се усмихвам с намигване :) ей така, заради шанса, който съм имала да го направя :)
Това си мисля и за куража. Опияняващото усещане да се спуснеш по върха на вълната, да докажеш НА СЕБЕ СИ, че можеш, да не спиш от възбудата, която ти дава предоставената възможност ... и дори за миг да не се поколебаеш... Защото можеш... да чувстваш,..да виждаш да дишаш ...Защото просто е яко! Защото си ти...
Благодаря!
