2016/12/09

Дворът

Обичам да ям тънък резен диня. Циганче – така го наричаше баба. Прилича на парче торта, но е много тънко – като хартия. Отхапвам и сокът се стича по брадичката ми. Семките… Плюя. По принцип тях най-много не обичам от динята. Обаче, когато ям такъв резен те не се забелязват чак толкова много … някак не се натрапват. Бързам, защото сокът тече и мокри фланелката ми и късите панталони. Отново някой за нещо ще крещи…

Слънчево. Лек вятър в косата ми. Тя отново е късо подстригана… по-удобно е, а и въшките…

Някак за малко съм останала сама на стълбите пред централния вход на Къщата.
Дворът е дълъг и влизайки през централната порта преминавам през всички етапи. Още като отворя портата и ме закача една камбана. Като я погледна, прилича на чан, но среден, не много голям. Звукът й обаче е силен – чувам го, където и да съм в Къщата. Точно в дясно – зад вратата, в продължение на може би два метра дължина се е разположил удобно, театрално, многозначително и многообещаващо огнен храст Текома. Цветовете му са оранжеви фунийки, чиито краища приличат на плисирани полички на балерини. Напомнят ми за огромен фойерверк, който се стича върху мен. Стъблата му са стари, изкривени като пръсти на вещици – да си знаем, че е тук много преди нас и ще е много след нас. За да мина по пътеката задължително трябва да се наведа, сякаш да призная уважение – е, ако си дете не се налага естествено. А и тогава сме равни – точно този храст Текома всъщност се превърна в символ на моето детство. Аз обаче сега стоя на стълбите, които са след края на храста и точно срещу Чешмата. 

Специално изливана за Семейството. Като цилиндър – висока и на мозайка. Под нея стои отново стандартната кофа – обикновена тогава (а днес супер „винтидж“ модерна). Просто събираше оставащата вода. От едната й страна е уникално красивият храст хортензии. Обожавам ги. Плътно напъпващо розово. Весело и засмяно. Огромни листа и огромни като перуки на капризни дами в операта снопове цветове. Весели и напудрени, хортензиите винаги стоят някак помпозно и си придават важност, но всъщност знаят, че са най-обикновен храст. Просто винаги ги поставят в началото на алеята, за да впечатляват. Особено ако за тях са полагани грижи. Те се извиват, накланят, разперват клони и листа и много настоятелно държат да покажат величието и незаменимостта си. Проблемът им обаче е, че точно до тях е … Розата! Точно тази Роза е мнооого специална. Тя е особено важен сорт. Кървавочервена. С дебели цветни листчета, на пипане като кадифе. Дори можеш да напипаш мекотата, когато ги пипнеш. ТЯ Е! Още когато влезеш в Двора и разбираш, че това е Тя! Знаеш, че за Нея се полагат особени грижи. С цялото си същество искаш да й се поклониш. Тя не флиртува с вятъра. Тя стои на положение. Много е важна и си отстоява положението. Ароматът й ме обвива като много скъп парфюм само като наближа нейната част от алеята. Тя не знае, че един ден ще я извадят много внимателно, ще я пренесат далече под един стар дъб на сянка, защото там ще почива нейната дама. На нея ще й е трудно да се съвземе след пренасянето, но като всяка себе уважаваща се Роза, на четвъртата година ще се надигне и ще вземе решение да Бъде! Дотогава обаче има много време ….

Не можеш да не се зарадваш на Здравецът. Той прелива и се закача с птичките и пчеличките. Пеперудите си играят на криеница в листата му, а аз … аз бях открила в него моя любим парфюм. Откъсвам листо, силно го втривам в дланите си (вече усещаш аромата), той пуска леко сок докато се навива на руло и точно от този сок си вземам и леко си слагам зад ушите и на пулса на китките. Ех, как само ухая на свобода, на вятър, на поляна, на истина! 

Малко след Здравеца се е наместила леха с обикновени, тривиални цветя – лалета, нарциси … стандартно. След това обаче се появяват авторитетните редици на Доматите. Те са особено важни. И го знаят. Когато са готови – а това е процес, за който се полагат много, много грижи – един Розов Домат запълва двете шепи на дядо. А те, повярвайте ми наистина са огромни. Всъщност това са най-големите ръце, които съм виждала през живота си. Помня как веднъж се прибирахме през парка, беше зима и си бях изгубила ръкавиците,  свих си юмрука и той потъна в дланта на дядо. Мисля, че никога повече не усетих тази сигурност. Трябва да съм била на около шест. Дядо, той беше магьосник. Имаше оригинален сертификат от Ford за качеството на работата си по поправка на двигатели и автомобили. Не знам къде точно работеше. Знам, че можеше да направи всичко. Наистина всичко. От стълба до парапет или стол или пейка. Имаше и магическо място … но още не сме стигнали там. 

Редиците с домати образуваха своеобразна гора. Тя бележеше края на тази цветна алея. Много важен елемент беше Стената. Цялата алея с всички тези дами и господа имаше за свой декор огромна стена обрасла с чемшир. То не беше просто стена с чемшир. Това беше водопад от листа. В тях мисля, че се случваха цели птичи истории. Гонеха се, обичаха се, пееха, танцуваха, криеха се и после се откриваха …. На места беше дребен чемшир, листата му като кленови леко се подаваха от общите вълни и махаха на вятъра. Имаше и по-едри – големи, които се показваха като скъпа декорация и придава авторитет на цялата Стена. Тази стена беше граничната крепост. Отвъд нея всичко беше различно – хората, шумът, ритъмът, вятърът, думите, погледите. Всичко започваше, когато се вгледаш и потънеш в тази стена – водопад от листа.

В дъното на Алеята, там, където свършваше Гората Домати беше моята люлка. Разбира се, че я беше направил дядо. Специално за мен! Сядахме по три деца, защото дъската беше много дълга. Приличаше по-скоро на градинска люлка – шезлонг. Имаше от двете страни по две големи тръби, които образуваха триъгълник с плочата под тях, а отгоре лост. Люлката беше на много стратегическа площадка от цялата дължина на Двора. Не пречеше на началната красота и вдъхновение, а беше непосредствено пред входа на т.нар. „черна кухня“. Това беше неофициалното място на Къщата. В него стояха всички шкафове с тайнствени подправки и знайни и незнайни тави и тигани, които се използваха само в конкретни уникални в своята същност ситуации. Това беше мястото, в което влизахме … само ние си. Тук не канехме гости (а и тези, които идваха на гости сигурно не подозираха за това тайнствено място). Тук се събирахме по спешност, когато не официализирахме разговорите. Тук дядо си държеше „лекарството“ в хладилника и всяка вечер със салатата си сипваше по една много малка чашка – толкова малка, сигурно защото „лекарството“ беше много специално и се пиеше по малки близвания. Тук беше уютно. Стърчаха дръжки на тигани, показваха се ръбове на тави, имаше си и място с готварски книги и разни бележки, разбира се освен готварската печка имаше и нафтова, която през зимата като загрееше правеше това място най-уютното в цялата огромна Къща. Просто всички други стаи бяха някак по-луксозни, по-специални. Аз се чувствах тук най-щастлива. Тук и … в Кабинета. Но той е чак в другия край на къщата. Много е далече от тук. Той е точно срещу огромния храст Текома....



2016/09/01

За срещите

Напоследък все повече имам усещането, че съм влак. Движа се в една посока понякога бавно, друг път шеметно. Имам периоди на нищоправене и застой без причина и настроение. Не знам дали се движа по предварително предначертани релси в определена посока или в зависимост от текущите течения на времето посоката и скоростта се променят. 

Минавам през различни гари. Срещам различни хора. Застоявам се в различни светове. 

Имаше шумни гари, с много компании. Места, в които блестях и се смеех шумно. Влудяващо забавно и опияняващо. Огромни индустриални халета, с атмосфера на DJ парти и тотално замайване от хора, думи, миризми и вкусове. Продължих …

Имаше романтични гари. Места, напомнящи на малки къщи в провинцията, дъх на билки и аромат на току що сварен чай с капка ром. Нежен планински или морски вятър разрошва косите ми, усещам целувка и някъде се чуват щурци. Като слънчев лъч рано сутрин смело отеква детски плач. Продължих ….

Имаше корпоративни гари. Места с тежки врати и мраморни стълби. Ситни стъпки на високи токчета и тежки стъпки в мъжки костюми. Много папки с документи и безсмислено пълнещи се пепелници след всяка среща. Аромат на кафе, парфюм и уиски – независимо от часовия период на денонощието. Вкусът на успеха е сочен и леко трапчив, обратното напомня на пепел. Продължих …

хората …

Те сякаш си остават там. На тези гари. В тези вселени. С тези рамки на желания, щастие и болка. Със същите тревоги и същия образ в огледалото. 
Притеснително е като се срещнем днес да разбера, че не са продължили.



„Защо? Защо те притеснява това?“

Защото създадените добри отношения – или наречени приятелства – създават лъжливото чувство на сигурност и комфорт. Защото се успокоявам с факта, че има хора, които ме обичат и мислят за мен с любов, тъй както аз мисля за тях с топлина спомняйки си за всяко едно място, в което сме били заедно. Не всички обаче приемат продължаването … не всички го разбират.

Тъжно е, когато хората, които съм срещнала се вкаменяват в собственоръчно поставените си рамки. И като голям храст около тях израстват собствените им гори, скриват слънцето и тотално затварят пътя. Тогава сигурно не им остава нищо друго освен да се погледнат сериозно и също толкова сериозно да изправят гордо глава и да крякат оди за ценностите си. Като манифест. Като статукво. Като тътен пулсиращ и недопускащ възможността за диалог, нов разказ и ново видение.

„Но защо те притеснява това, приеми ги, ти нали продължаваш, предстоят нови срещи?“

Защото разбирам, че това пътешествие ме е променило. Не знам дали съм се вгледала в себе си или наоколо. Знам, че вече нямам нужда от тяхното одобрение за да се смея, да плача, да кажа силно какво обичам и как го обичам. Знам, че вече ми е абсолютно все едно дали и кое е нормално. Защото – кой определя нормалността ?! А и се уморих. Ужасно много се уморих да следвам нечии пътеводни светлини по моя път. Ставам разногледа. Тотално губя фокус съобразявайки се с чуждите ветрове и чуждия комфорт. 

Изведнъж се почувствах като във вагон без стъкла в прозорците, без опори, без … нищо. Извиках! Изкрещях! Счупих!

И си останах аз …

А всички те, впечатлени и сериозно приемащи се, първо решиха, че нещо съм се объркала и трябва ясно да ми бъде посочен правилния път. После размахаха пръст. След това, разбира се, като знаме развяха историите и думите и погледите и случките.

Продължих …

Наложи се да разчистя наоколо. Но пък се появи ново място – за новите срещи ….

2016/07/28

И ти ли сестро поязди коня

Той е готов да го възседнеш и заедно да препускате през мечти и поляни.
Той знае, че не винаги е приятел – ценен и уважаван, много често е просто средство, оръжие или инструмент. Той е доволен … просто защото е нужен.

Истината не е това, което е!

Твоята истина не е моята истина!

Как се възползваш от някого – като го виждаш като карта, която ти е раздадена и си я отделяш да я изиграеш в най-подходящия момент?!

Как точно използваш някого – като решиш, че е патерица, с която можеш да преминеш нататък?

Как и защо го правиш, когато нямаш собствен фокус и цел?

И ти ли сестро поязди коня и реши, че след малко рандеву в поляната и държането на юздите – притежаваш и можеш да жонглираш с възможностите?!

Не е толкова лесно и е толкова важно да знаеш защо и кога са ти разрешили да пояздиш.

Минават като на лента разни хора с разни идеи, всеки решава, че може да си вземе по парче от мен – да го използва и по този начин да се придвижи напред … да поязди за малко и да стигне накъдето е тръгнал. 

Това не е приятелство, не е любов и доброта, не е … правилно.
Защото, когато наречеш някого за приятел не го яздиш, не го избираш търсейки неговите силни страни и не започваш да търсиш как и кога да ги използваш. Защото, когато наречеш някого за приятел не скриваш неговите споделени воали, за да ги разгърнеш като плащ, срещу самия него ... някога, някъде ...

Защото, когато избереш някого за приятел той може би ще ти повярва, може би, ще реши да се подпре на теб в собствения си път и тогава – в момента, в който разбере, че си кух … ще му стане тъжно. Но няма да падне!

На мен ми стана тъжно! Не самотно, не ядосано, не предадено…. Стана ми тъжно.
Много ездачи имахме с моят кон през годините. Много чужди идеи и много чужди светлини тръгвахме да гоним с вятъра …. Заради изкривена като в огледало представа за приятелството, заради запълване на нашите си собствени желания и утоляване на жаждата да бъдем необходими. Омайващо е усещането за полезност... и толкова мамещо....

Не си първата сестро, няма и да си последната. Но бъди сигурна, че си един от най-важните учители по този път.

Чувствам се като кана, от която разни хора си наливат понякога. Мярката на всеки е различна. Мярката за всеки е различна. Разни хора, с разни апетити. Разни пътища, по които те използват яздейки те да си измечтаят, че летят ...

И ти ли?!
Дано съм ти била полезна сестро! 
Успех и късмет ти желая – чарът си е в теб :)







2016/04/08

Правила за Любовта на Шамс от Тебриз

1: Както виждаме Бога, така виждаме и себе си – едното е пряко отражение на другото. Ако Бог пробужда в ума ни главно страх и укор, това ще рече, че вътре в нас са натрупали прекалено много страх и укор. Ако виждаме Бога преизпълнен с любов и състрадание, значи такива сме и ние.

2: Пътят към истината е усилие на сърцето, а не на разума. Нека сърцето ти бъде пръв водач. Не разумът. Срещни се със себелюбието си, опълчи се срещу него и накрая го победи. Познаеш ли своето его, ще познаеш и Бога.

3: Всички, които четат Свещеното Писание, го разбират на различно равнище, в зависимост от задълбочеността на разума си. Има четири равнища на прозрение. Първото равнище - това е привидното значение и повечето хора се задоволяват с него. После идва Батин - скритото, съкровено равнище. Трето е съкровеното на съкровеното равнище. А четвъртото е толкова дълбоко, че не може да се изрази с думи и затова е обречено да остане неописано. Книжниците, които са насочили вниманието си към закона, познават привидното значение. Суфистите пък знаят съкровеното значение. Светците знаят съкровеното на съкровеното. Колкото до четвъртото равнище, то е разкрито само на пророците и на онези, които са най-близо до Бога.

4: Можеш да познаеш Бога чрез всичко и всички във всемира, защото Бог не се свежда до джамия, синагога или църква. Но ако пак искаш да разбереш къде точно е Неговото обиталище, има само едно място, където да Го търсиш: в сърцето на онзи, който го обича истински.

5: Умът и любовта са от различно тесто. Умът привързва човека и не се излага на никакви опасности, докато любовта разплита всички възли и излага на опасност всичко. Умът винаги е предпазлив и съветва: "Пази се от прекалено въодушевлиние", докато любовта казва: "О, карай! Престраши се!". Умът не се прекършва лесно, докато любовта може в миг да се превърне в отломъци. Но именно сред развалините са скрити съкровища. Едно разбито сърце крие в себе си несметни богатства.

6: Повечето неприятности по света са породени от езикови грешки и най-обикновени недоразумения. Никога не приемай думите за чиста монета. Навлезеш ли в зоната на любовта, езикът, какъвто го познаваме, става отживелица. Каквото не може да се изрази с думи, може да се разбере с мълчание.

7: Самотността и самотата са две различни неща. Когато си самотен, е лесно да изпаднеш в заблуда и да повярваш, че си на прав път. За нас по добра е самотата, защото тя означава да си сам, без да си самотен. Ала накрая е хубаво да намериш човек, човека, който да ти бъде огледало. Запомни, само в сърцето на друг можеш да видиш истински себе си и Божието присъствие в теб.

8: Каквото и да се случва в живота ти, колкото и тревожни да изглеждат нещата, не изпадай в отчаяние. И всички врати да останат затворени, Бог ще отвори само за теб нов път. Бъди благодарен! Лесно е да си благодарен, когато всичко е наред. Суфистът е благодарен не само за онова, което са му дали, а и за нещата които са му отказали.

9: Търпението не означава да стискаш зъби и да не правиш нищо. То означава да си достатъчно прозорлив, за да се довериш на крайния резултат от процеса. Какво означава търпението? То означава да гледаш бодлите и да виждаш розата, да гледаш нощта и да виждаш зората. Нетърпението означава да си толкова късоглед, че да не виждаш резултата. Който обича Бога, остава търпелив, понеже знае, че се иска време непълната луна да стане пълна. 

10: Изток, запад, юг, север - все едно е. Накъдето и да си поел, просто се увери, че всяко пътуване е пътуване навътре в теб. Ако пътуваш навътре към себе си, ще обиколиш надлъж и шир света и ще стигнеш отвъд него.

11: Акушерката знае, че няма ли болка, пътят на детето не може да се отвори и майката не може да роди. По същия начин, за да се роди ново "Аз", се искат мъки.Точно както глината трябва да мине през жежък огън, за да се кали, така и Любовта може да се усъвършенства само в болката.

12: Търсенето на любов ни променя. Който е тръгнал да търси Любов, съзрява по пътя. В мига, когато тръгнеш да търсиш Любовта, започваш да се променяш отвътре и отвън.

13: По широкия свят има повече лъжливи водачи и неистински учители, отколкото са звездите във видимия небосвод. Не допускай грешката да смяташ за свои наставници потъналите в себе си властолюбци. Истинския духовен учител няма да насочи към себе си вниманието си и няма да очаква от теб пълно подчинение и възхищение, а ще ти помогне да оцениш истинското си "Аз" и да му се възхитиш. Истинските наставници са прозрачни като стъкло. Те оставят Божията Светлина да минава през тях.

14: Постарай се да не се противопоставяш на промените, които изникват по пътя ти. Вместо това остави живота да живее чрез теб. И не се плаши, че живота ти се преобръща с главата надолу. Откъде знаеш, че онова, с което си свикнал, е по-добро от нещата които ще дойдат?

15: Бог се е захванал да довърши делото ти, и вътрешно и външно. Зает е изцяло с теб. Всеки човек е недовършено дело, което бавно, но неумолимо се приближава до съвършенството. Всички сме недовършено произведение на изкуството, което чака и се стреми да бъде създадено докрай. Бог се е заел с всеки от нас поотделно, защото човечеството е изящно изкуство, умел краснопис, където всяка отделна точица е еднакво важна за цялата картина. 

16: Лесно е да обичаш един съвършен Бог, безукорен и непогрешим, какъвто е Той. Много по-трудно е да обичаш своите ближни, другите хора с всичките им несъвършенства и недостатъци. Не забравяй, можеш да познаеш само онова, което си в състояние да обичаш. Няма мъдрост без любов. Освен ако не се научим да обичаме божието творение, не можем да обичаме истински Бога, нито до Го познаем истински.

17: Истинската мърсотия е вътре в нас. Останалото просто се отмива. Има само една мърсотия, която не може да се махне с чиста вода, и това е петното на омразата и фанатизма, заразило душата.Можеш да пречистиш с въздържание и пост тялото си, но сърцето се пречиства само с любов.

18: Цялята вселена се съдържа в един-единствен човек - в теб. Всичко, което виждаш наоколо, включително нещата, които може би не обичаш, и дори хората, които презираш и от които се гнусиш, присъства в една или друга степен и в теб. Затова не търси дявола извън себе си. Той не е някаква свръхестествена сила, която те напада отвън. Той е най-обикновен глас вътре в теб. Опознай се докрай, погледни честно и твърдо и тъмните и светлите си страни и ще постигнеш върховна форма на съзнанието. Който познава себе си, познава и Бога.

19: Искаш ли да промениш начина, по който другите гледат на теб, първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап обаче, бъди признателен за всеки бодил, който другите ще хвърлят може би по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш по дъжд от рози.



20: Не се плаши къде ще те отведе пътят. Вместо това се съсредоточи върху първата стъпка. Това е най-трудната част и именно за нея носиш отговорност. Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самият ти бъди течение.

21: Всички сме създадени по божий образ и все пак така, че всеки е различен и неповторим. Нямя двама души, които да са еднакви. Няма две сърца, които да бият в еднакъв ритъм. Ако Бог искаше всички да сме еднакви, щеше да ни създаде такива. Затова, който не уважава различиятя и налага на другите мислите си, не уважава и свещения Божи промисъл. 

22: Когато човек, обичащ Бога, влезе в пивница, тя се превръща в негова молитвена стая, но когато един пияница влезе в същата стая, тя се превръща в негова пивница. Каквото и да правим, важни са не привидностите, а онова, което носим в сърцата си. Суфистите не съдят другите по това как изглеждат и кои са. Когато гледа някого, суфистът държи и двете си очи затворени и вместо тях отваря трето око - окото, което вижда вътрешните селения.

23: Животът ни е даден за кратко и този свят не е нищо друго освен повърхностна имитация на Действителността. Само малко дете ще сбърка и ще помисли играчката за истинско нещо. Въпреки това хората или са заслепени от играчката, или без всякакво уважение я чупят и я изхвърлят. В този живот стой далеч от всякякви крайности, защото те ще разрушат вътрешното ти равновесие.Бъди винаги мек и умерен.

24: Човекът има неповторимо място в Божието творение. "Вдъхнах му от Своя дух", казва Бог. Всички ние без изключение сме сътворени като Божии наместници но земятя. Запитай се колко често се чувстваш наместник, ако изобщо се чувстваш такъв. Не забравяй, че на всеки от нас е възложено да открие в себе си Божествения дух и да живее според него.

25: Адът е тук и сега. Раят също. Престани да се плашиш от ада и да мечтаеш за рая, защото и едното, и другото е заложено в настоящия миг. Всеки път, когато се влюбим, се въздигаме в рая. Всеки път, когато мразим, завиждаме или се опълчваме срещу някого, падаме право в адския огън.

26:  Всемирът е едно. Всичко и всички са свързани помежду си чрез невидима плетеница от истории. И да го знаем, и да не го знаем, всички водим везмълвен разговор. Не причинявяй зло. Проявявай състрадание. И недей да злословиш зад гърба на другите - не отправяй дори наглед безобидни нападки! Думите, които излизат от устата ни, не изчезват, а постоянно се трупат в безграничното пространство, за да се върнат при нас, когато му дойде времето. От болката на един ще ни заболи всички. От радостта на един ще се усмихнем всички.

27: Този свят е като заснежена планина, където кънти ехото на гласа ти. Каквото и да кажеш, и добро ,и зло, ще се върне пак при теб. Затова в случай, че някой ти мисли злото, само ще усложниш положението, ако тръгнеш да злословиш за него. Ще влезеш в омагьосания кръг на мъстта. Ето защо четирийсет дни и четирийсет нощи говори и си мисли за този човек хубави неща. В края на четирийсетте дни всичко ще бъде различно, защото дълбоко в себе си ти ще бъдеш друг.

28: Миналото е въпрос на тълкуване. Бъдещето е илюзия. Светът не се движи като по права чирта през времето и не върви от миналото към бъдещето. Обратното, времето се движи на безкрайни спирали през и вътре в нас. Вечността не е безкрайно време, тя е безвремие. Ако искаш да постигнеш вечно просветление, премахни от съзнанието си миналото и бъдещето и живей в настоящия миг. Настоящия миг е единственото, което съществува и което ще съществува някога. Успееш ли да проумееш тази истина, вече никога няма да изпитваш страх.

29: Съдбата не означава, че животът ти е предначертан. Затова е признак на пълно невежество да оставиш всичко на съдбата и да не допринасяш дейно за музиката на всемира. Тази музика е всепроникваща и се състои от четирийсет различни равнища. Съдбата ти - това е равнището, където ще свириш своятя мелодия. Едва ли ще смениш инструмента, но зависи единствено от теб доколко добре ще свириш.

30: Истинският суфист е онзи, който, и да го обвиняват несправедливо, и до го осъждат поголовно, търпи безропотно и не изрича и една-единствена лоша дума за своите зложелатели. Суфистът никога не осъжда. Как е възможно да имаш противници, съперници и дори хора, които за теб са "други", при положение, че изобщо нямяш "Аз"? Как е възможно някой да осъжда, при положение, че има само Един?

31: Ако искаш да укрепиш вярата си, трябва да омекнеш в сърцето си. За да бъде вярата ти твърда като скала, сърцето ти трябва да е меко като перце. Заради болест, злополука, загуба или уплаха, по един или друг начин всички ние се изправяме пред неща, които ни учат как да станем по-малко себеични и предубедени, и по-състрадателни и великодушни. Въпреки това някой от нас усвояват урока и успяват да станат по-меки, докато други накрая стават по-непреклонни и от преди. Единственият начин да се доближиш до Истината е да разшириш сърцето си, така че то да обхване всичко човешко и в него пак да остане място за Любовта.

32: Между теб и Бога не бива да стои нищо. Нито имами, нито попове, нито равини или други пазитили на нравствеността или религиозното водачество. Нито духовни учители, нито дори вярата ти. Вярвай в своите ценности и правила, ала не ги налагай никога на другите. Ако постоянно разбиваш сърцата на хората, каквото и религиозно задължение да изпълняваш, то е безполезно. Пази се от всяко идолопоклонство, защото идолите замъгляват зрението ти. Нека твой водач бъде само и единствено Бог. Научи Истината, приятелю, но внимавай да не превърнеш истините си във фетиш.

33: Докато всички в този свят се стремят да стигнат някъде и да станат някякви, а след смъртта да оставят всичко след себе си, ти се стреми към най-високото равнище на нищото. Живей леко, без да се обременявяш с нищо, все едно си числото нула. Ние не се различаваме от гърнето. Изправени ни държи не украсата отвън, а празнотата вътре. По същия начин имами сили да вървим напред благодарение не на онова, към което се стремим, а на съзнанието за празнота.

34: Смирението не значи да си малодушен и бездеен. То не води нито до фанатизъм, нито до капитулация. Точно обратното. В смирението е заложена сила - сила, извираща отвътре. Който се подчини смирено на божественото естество на живота, ще пребъде в невъзмутимо спокойствие и мир дори когато целият широк свят е хвърлен в смут.

35: На този свят не сходствата или обичайното, а очевидните противоположности ни тласкат напред. А всички противоположности във всемира присъстват и във всеки от нас. Ето защо вярващия трябва да срещне неверника вътре в себе си. А неверника би трябвало да опознае правоверния, стаен в него. До деня, когато достигнем Съвършения човек, вярята е постепенен процес, за който е нужна неговата противоположност: неверието.

36: Този свят се крепи върху взаимозависимости. И капка доброта не остава невъзнаградена, и прашинка зло не остава ненаказано. Не се страхувай от съзаклятията, измамите и номерата на другите. Помни, че ако някой залага капан, Бог прави същото. Той е най-големият съзаклятник. Каквото и да прави, го прави красиво.

37: Бог е изкусен часовникар. Толкова точен е Неговият ред, че всичко по земята се случва когато му дойде времето. Нито минута по-късно,нито минута по-рано. И за всички без изключение часовникът върви вярно. За всеки има време той да обича и време да умре.

38: Никога не е късно да се запиташ: "Готов ли съм да променя живота си? Готов ли съм да се променя отвътре?" Наистина е много жалко, ако и един единствен ден в живота ти е същият като предишният. Във всеки миг, с всякя нова глътка въздух трябва да се обновяваш отново и отново. Има само един начин да се родиш за нов живот: да умреш преди смъртта.

39: Частите може и да се променят, но цялото винаги си остава същото. На мястото на всеки крадец, напуснал този свят, се ражда друг. И всеки почтен човек, който умира, е заменян от нов. По този начин не само нищо не остава същото, но и нищо не се променя. И да умре някой суфист, някъде се ражда друг.

40: Живот без любов не е живот. Не се питай към каква любов да се стремиш, духовна или материална, Божествена или земна, източна или западна... Започнеш ли да делиш нещата, възниква ново и ново делене. Любовта нямя етикети, няма определения. Тя просто е това, което е. Любовта е жива вода. А влюбеният е душа от огън! Светът се върти по друг начин, когато огънят обикне водата.

Из "Любов" Елиф Шафак



2016/04/07

С маска

С маска пред нашите близки - 
за да не ги уплашим!
С маска пред нашите приятели -
за да останат наши.
С маска отричаме всичко -
за да сме като всички! 
И любовта отричаме  - 
пред тези, които обичаме.

А вечер тихо на пръсти влиза Рогатият.
И трима на чашка сядаме - 
Той,
ние
и Непознатият!

Иглика Пеева


2016/04/04

Орис

Някой някога ме е орисал
да бъда жив мечтател в пепелта
на малката вселенска вярност - 
безкрайност, в земна пълнота.

Някой някога ме е орисал
във капка дъжд да давя онзи зов,
всред който струйката на вечността се влива
в безчестието на нощта.

Някой някога ме е орисал
да търся в здрача лъч звезда,
която хората не виждат
повити в делничната пелена.

Някой някога ме е орисал
да дишам в небитието на денят,
във който утрото и залеза се сливат
в красива, страстна грехота.

Някой някога ме е орисал ....
Кога ли е било?
Къде?
В жарта да бъда огнен пламък,
а в пламъкът - парченце лед!

1992 г.


2016/01/10

Мило момче ....

Из цикъла "Зрялост / Незрялост"

Знам, че имаш нужда от време, обаче мило момче, аз продължавам напред! Напоследък забелязвам, че минавам с висока скорост през дните …. Преди години спирах, когато видя нещо интересно (обикновено това бяха мъже, по-рядко жени, но винаги бяха възможности за страхотно преживяване). С времето разбрах, че отклонявайки се бавя само себе си (изживявам, страдам, самозалъгвам се, разбираш нали?!)
…  Дали обаче, това са спирания, които отклоняват или са спирания, които зареждат (пак се отплеснах)…
Както и да е, днес вече времето ми лети много бързо, дните се надпреварват, осъзнах, че след 40 имам толкова несвършени неща, които съм оставила за после… (неясно кога). Не искам повече да отлагам. Моят път е този, който виждам пред себе си. Преминавам през много и различни възможности за отклонения, малки и скрити улички, светещи прозорци в някои от тях, чудна музика и звънко парти … не мога да спра, да завия, оказва се, че нямам време.
Ако искаш – тръгни с мен. Може да е за малко (със сигурност няма да е за дълго, твоят път е друг). Ще полетим заедно, ще ни бъде много приятно, ще поиграем, ще се забавляваме, ще изживеем страхотни моменти – обещавам ти. После мило мое момче (не знам кога) ти ще трябва да полетиш в твоята посока и без да сме тъжни ще сме благодарни, че сме имали тези моменти заедно. Ей така, без да си обещаваме, без да мислим от сега за „ако“ и „защо“ или „редно ли е“. Не, не е! Но понякога плахо, може би тихо на пръсти искам да спра да бъда разумна, да не си задавам въпроси, просто да затворя очи и да се понеса с вятъра.

Така че – скачай преди да сме се разминали!


2016/01/06

Време около Богоявление

Време ... време за подреждане на пъзела докато си впримчен в клетката на ... рамките на времето. Празник е, магически! От полунощ търся думи, за да си подредя желанието, защото всяка подредба ми се струва нелепо обикновена или пък някак плоска - двуизмерна. Говорих с приятелка, която никога не знае кой ден сме и кой ден предстои. Завидях й! Не, всъщност само й се усмихнах - такава си е, светла ... и аз такава си я обичам - неориентирана някак си и в същото време точно знаеща какво иска. Магическото наметало на дните, подгизнало днес от многото дъжд сякаш се опита да ми пренареди думите в желанието. И аз спокойно склоних глава и се оставих времето да ме погали по косата... Пък каквото ще да става! 


2016/01/05

New Year

Започна се! Творческа ще е тази година, с много отворени врати пред мен и през всичките чувам шаващи идеи, които спящи досега са чакали да бъдат събудени... мисля си, че трябва да се рискува в този живот, защото иначе той просто се изсипва между пръстите като току що загребан пясък. Оглеждам се и виждам цял куп неизписани бели листа, и истории, които чакат да бъдат разказани ... изживени .... от мен, сега ...


"Има неща, които можем да изоставим. Черния призрак го няма. Гласът ми като че ли е станал по.уверен, по-дързък. В него се усеща нотка, която ако се заслушам внимателно, съм сигурна, че ще разпозная. Нотка на непокорство, дори въодушевление. Страховете ми ги няма. Теб също те няма, маман, въпреки, че винаги ще те чувам да ми говориш. Вече няма да се страхувам от образа си в огледалото. Анук се усмихва насън. Можех да остана мама, тук имаме дом, приятели. Ветропоказателят през прозореца ми се върти, върти. представям си, че го слушам седмица след седмица, година след година. Представям си, че поглеждам през прозореца в една зимна утрин. Новият глас в мен избухва в смях, звукът е нещо като завръщане у дома. Новият живот в мен се завъртя се завъртя леко, сладостно. Анук бълнува, от устата й се ронят безсмислени звуци. Малките й ръчички се впиват в рамото ми.
- Моля те - Гласът й потъва в пуловера ми. - Попей ми маман. - Отваря очи. Земята, видяна от голяма височина, има същия зеленикаво-синкав отенък.
- Добре.
Тя се унася, а аз подхващам тихичко .....
С надеждата, че и този път ще е приспивна песен. Че вятърът няма да чуе. че този път ... моля те, само този път ...ще си тръгне без нас."

Из "Шоколад",Джоан Харис