2017/08/12

Плажа

За първи път дойдох на този плаж като дете. Почти не помня на колко години съм била. Помня вятъра и свободата на пясъка с големите вълни. Татко обичаше да снима морето. Тогава снимките бяха чернобели, а апаратът беше с голям обектив, тежък и хващаше някак дух с картинката. Обичаше да ме снима и мен. А аз винаги бях намусена на снимките. Сега не мога да разбера защо поне на една снимка не съм се усмихвала. А може би той е издебвал такива моменти. Снимаше винаги привечер, което на плажа е относително понятие. Слънцето наистина се скрива към 7, но в следващия един час над плажа се спуска странното усещане, че сме останали само посветените в тайнството. 



Разбира се възрастните играеха табла, до хавлиените кърпи имаше включени транзистори и през целия ден едни винаги бодри момчета се разхождаха с големи чанти и продаваха понички. Тогава децата не можеха да стоят колкото си искат във водата. Някак устните им посиняваха от студ. Странно – сега не ми се случва. И винаги майките викаха и по часовник, като приковани към хавлиената кърпа трябваше да изтърпим наказанието „да те напече малко слънцето“.

Тогава нямаше големи ресторанти или малки постройки за пържени картофи и цаца на плажа. Имаше столова към всеки лагер и се прибирахме по часовник да се храним със заявеното от предния ден меню. Разбира се следваше задължителния следобеден сън и обратно на плажа. Това „обратно“ всъщност беше мини версия на великото преселение на народите. Тогава лагерът ни беше в планината – на около 15 мин ходене от плажа. Това не беше проблем, проблемът беше в тежкото носене на хиляди „много необходими неща“ като пояси, кърпи, чанти с храна, табла и карти, столове, транзистор и … знайни и незнайни чудеса, в които само на майките бяха известни.

На този плаж обаче най-интересното бяха вълните. Огромни и силни. Бучащи и властни. Така и не разбрах - не ни искаха там или много искаха да ни покажат, че могат да си играят. Истината е, че именно тези вълни и огромната, почти безкрайна плажна ивица превърнаха този плаж в единственото и незаменимо с нищо друго на света място.



И така се изтъркаляха повече от …. много лета. Всяка година аз се променях с нещо и бързах да се върна, за да го разкажа на морето. Винаги, когато пристигах му казвах „Здравей отново“ и когато си тръгвах – „Благодаря ти, ще се видим догодина.“ Сега не съм сигурна, че то ме е помнило цяла година. Дълбоко в себе си обаче имам усещането, че е така и знае, че ще се върна и ще му разкажа всички приключения, които са ми се случили за времето от предното лято. 

В различните лета водех тук приятели и гаджета. Беше нещо като тест – ако ми харесат морето, значи сме от една кръвна група. Това си е важен тест, защото мястото не е луксозно, но има дух. И ако ти си също интересен човек – ще усетиш духа. Ще се научиш да мълчиш в този съкрален час привечер на плажа, ще лежиш нощем на пясъка да чакаш падащи звезди и ще събираш много мидички и счупени рапани. Ако пък си някакъв парфюмиран паток, който иска да е на плажа, за да си покаже новия бански – обикновено си тръгваш на втория ден, намирайки си някакво много важно извинение.

Разбира се, имаше и години, в които и аз отидох на едни други плажове, на които исках да си показвам новия бански, да пия коктейли и да … да гледам други вълни. Не казвам, че не беше хубаво – просто не беше моето. 

Върнах се преди десетина години. Мъжът, който независимо от всички премеждия доказа, че най-се приближава до усещането да ми е половинка - също го хареса. Имаше леки разминавания в навиците, но вълните надделяха. Той идва на плажа само вечер, само в този съкрален час. И отново правим снимки. Вече са цветни. Правим ги с телефони и дори със селфи стик. Голям смях. Опъваш пръчката и се плезиш, морето танцува зад теб и току виж някоя много важна чайка влезе в кадър. 



Чайките! Те са друг наистина важен елемент от картината. Всяка година си набелязвам по един Джонатан Ливингстън много възпитано го поздравявам. Не съм сигурна дали уцелвам всяка година една и съща чайка, но не мисля, че това е от особено значение. Те всичките са по своему Джонатан. Има и едни по-дебели, които се разхождат с походка на стар римски сенатор. Тях много не ги заприказвам, много се надуват. Чайките се събират на носа – във видимата част на края на безкрайната плажна ивица. До скалите. Приличат ми на ангелите от филма „Град на ангели“, които всяка сутрин посрещаха изгрева на брега мълчаливо вперили поглед в бавно издигащото се огнено кълбо. Аз така ги усещам. Или искам така да ги усещам. Аз също всяка сутрин ходя до носа. Разстоянието е около два километра. Ходя бавно, не тичам. Не дишам с пълни гърди изпарения на водорасли, просто се разхождам. През годините това стана необходимо продължение в разговорите с морето и вълните. След преживени различни сътресения през останалата част от годината, нещата, които имах да споделям ставаха все повече и все по-сложни за разказване. Имах нужда от повече време – и за разказване и за да чуя отговора. Така се родиха и разходките до скалите. А там ме чакаха чайките. 



Днес вече летата ми са в къща на самия пясък, заспивам и се събуждам от вълните. Това улесни значително сутрешните разходки  и вечерните часове на мълчание и снимки. Днес не стоя по цял ден на плажа фокусирана върху равномерния тен. Прекарвам значителна част от деня си на верандата, която гледа към плажа и се отдавам повече на себе си. Спокойна съм, защото имам силното усещане, че съм у дома. И когато в далечината видя стадо преминаващи делфини, знам, че татко отново е с мен по свечеряване, на плажа, слушаме заедно вълните и не търсим смисъла – просто го изживяваме ….