Обичам да ям тънък резен диня. Циганче – така го наричаше баба. Прилича на парче торта, но е много тънко – като хартия. Отхапвам и сокът се стича по брадичката ми. Семките… Плюя. По принцип тях най-много не обичам от динята. Обаче, когато ям такъв резен те не се забелязват чак толкова много … някак не се натрапват. Бързам, защото сокът тече и мокри фланелката ми и късите панталони. Отново някой за нещо ще крещи…
Слънчево. Лек вятър в косата ми. Тя отново е късо подстригана… по-удобно е, а и въшките…
Някак за малко съм останала сама на стълбите пред централния вход на Къщата.
Дворът е дълъг и влизайки през централната порта преминавам през всички етапи. Още като отворя портата и ме закача една камбана. Като я погледна, прилича на чан, но среден, не много голям. Звукът й обаче е силен – чувам го, където и да съм в Къщата. Точно в дясно – зад вратата, в продължение на може би два метра дължина се е разположил удобно, театрално, многозначително и многообещаващо огнен храст Текома. Цветовете му са оранжеви фунийки, чиито краища приличат на плисирани полички на балерини. Напомнят ми за огромен фойерверк, който се стича върху мен. Стъблата му са стари, изкривени като пръсти на вещици – да си знаем, че е тук много преди нас и ще е много след нас. За да мина по пътеката задължително трябва да се наведа, сякаш да призная уважение – е, ако си дете не се налага естествено. А и тогава сме равни – точно този храст Текома всъщност се превърна в символ на моето детство. Аз обаче сега стоя на стълбите, които са след края на храста и точно срещу Чешмата.
Специално изливана за Семейството. Като цилиндър – висока и на мозайка. Под нея стои отново стандартната кофа – обикновена тогава (а днес супер „винтидж“ модерна). Просто събираше оставащата вода. От едната й страна е уникално красивият храст хортензии. Обожавам ги. Плътно напъпващо розово. Весело и засмяно. Огромни листа и огромни като перуки на капризни дами в операта снопове цветове. Весели и напудрени, хортензиите винаги стоят някак помпозно и си придават важност, но всъщност знаят, че са най-обикновен храст. Просто винаги ги поставят в началото на алеята, за да впечатляват. Особено ако за тях са полагани грижи. Те се извиват, накланят, разперват клони и листа и много настоятелно държат да покажат величието и незаменимостта си. Проблемът им обаче е, че точно до тях е … Розата! Точно тази Роза е мнооого специална. Тя е особено важен сорт. Кървавочервена. С дебели цветни листчета, на пипане като кадифе. Дори можеш да напипаш мекотата, когато ги пипнеш. ТЯ Е! Още когато влезеш в Двора и разбираш, че това е Тя! Знаеш, че за Нея се полагат особени грижи. С цялото си същество искаш да й се поклониш. Тя не флиртува с вятъра. Тя стои на положение. Много е важна и си отстоява положението. Ароматът й ме обвива като много скъп парфюм само като наближа нейната част от алеята. Тя не знае, че един ден ще я извадят много внимателно, ще я пренесат далече под един стар дъб на сянка, защото там ще почива нейната дама. На нея ще й е трудно да се съвземе след пренасянето, но като всяка себе уважаваща се Роза, на четвъртата година ще се надигне и ще вземе решение да Бъде! Дотогава обаче има много време ….
Не можеш да не се зарадваш на Здравецът. Той прелива и се закача с птичките и пчеличките. Пеперудите си играят на криеница в листата му, а аз … аз бях открила в него моя любим парфюм. Откъсвам листо, силно го втривам в дланите си (вече усещаш аромата), той пуска леко сок докато се навива на руло и точно от този сок си вземам и леко си слагам зад ушите и на пулса на китките. Ех, как само ухая на свобода, на вятър, на поляна, на истина!
Малко след Здравеца се е наместила леха с обикновени, тривиални цветя – лалета, нарциси … стандартно. След това обаче се появяват авторитетните редици на Доматите. Те са особено важни. И го знаят. Когато са готови – а това е процес, за който се полагат много, много грижи – един Розов Домат запълва двете шепи на дядо. А те, повярвайте ми наистина са огромни. Всъщност това са най-големите ръце, които съм виждала през живота си. Помня как веднъж се прибирахме през парка, беше зима и си бях изгубила ръкавиците, свих си юмрука и той потъна в дланта на дядо. Мисля, че никога повече не усетих тази сигурност. Трябва да съм била на около шест. Дядо, той беше магьосник. Имаше оригинален сертификат от Ford за качеството на работата си по поправка на двигатели и автомобили. Не знам къде точно работеше. Знам, че можеше да направи всичко. Наистина всичко. От стълба до парапет или стол или пейка. Имаше и магическо място … но още не сме стигнали там.
Редиците с домати образуваха своеобразна гора. Тя бележеше края на тази цветна алея. Много важен елемент беше Стената. Цялата алея с всички тези дами и господа имаше за свой декор огромна стена обрасла с чемшир. То не беше просто стена с чемшир. Това беше водопад от листа. В тях мисля, че се случваха цели птичи истории. Гонеха се, обичаха се, пееха, танцуваха, криеха се и после се откриваха …. На места беше дребен чемшир, листата му като кленови леко се подаваха от общите вълни и махаха на вятъра. Имаше и по-едри – големи, които се показваха като скъпа декорация и придава авторитет на цялата Стена. Тази стена беше граничната крепост. Отвъд нея всичко беше различно – хората, шумът, ритъмът, вятърът, думите, погледите. Всичко започваше, когато се вгледаш и потънеш в тази стена – водопад от листа.
В дъното на Алеята, там, където свършваше Гората Домати беше моята люлка. Разбира се, че я беше направил дядо. Специално за мен! Сядахме по три деца, защото дъската беше много дълга. Приличаше по-скоро на градинска люлка – шезлонг. Имаше от двете страни по две големи тръби, които образуваха триъгълник с плочата под тях, а отгоре лост. Люлката беше на много стратегическа площадка от цялата дължина на Двора. Не пречеше на началната красота и вдъхновение, а беше непосредствено пред входа на т.нар. „черна кухня“. Това беше неофициалното място на Къщата. В него стояха всички шкафове с тайнствени подправки и знайни и незнайни тави и тигани, които се използваха само в конкретни уникални в своята същност ситуации. Това беше мястото, в което влизахме … само ние си. Тук не канехме гости (а и тези, които идваха на гости сигурно не подозираха за това тайнствено място). Тук се събирахме по спешност, когато не официализирахме разговорите. Тук дядо си държеше „лекарството“ в хладилника и всяка вечер със салатата си сипваше по една много малка чашка – толкова малка, сигурно защото „лекарството“ беше много специално и се пиеше по малки близвания. Тук беше уютно. Стърчаха дръжки на тигани, показваха се ръбове на тави, имаше си и място с готварски книги и разни бележки, разбира се освен готварската печка имаше и нафтова, която през зимата като загрееше правеше това място най-уютното в цялата огромна Къща. Просто всички други стаи бяха някак по-луксозни, по-специални. Аз се чувствах тук най-щастлива. Тук и … в Кабинета. Но той е чак в другия край на къщата. Много е далече от тук. Той е точно срещу огромния храст Текома....
