Показват се публикациите с етикет размисли. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет размисли. Показване на всички публикации

2017/08/12

Плажа

За първи път дойдох на този плаж като дете. Почти не помня на колко години съм била. Помня вятъра и свободата на пясъка с големите вълни. Татко обичаше да снима морето. Тогава снимките бяха чернобели, а апаратът беше с голям обектив, тежък и хващаше някак дух с картинката. Обичаше да ме снима и мен. А аз винаги бях намусена на снимките. Сега не мога да разбера защо поне на една снимка не съм се усмихвала. А може би той е издебвал такива моменти. Снимаше винаги привечер, което на плажа е относително понятие. Слънцето наистина се скрива към 7, но в следващия един час над плажа се спуска странното усещане, че сме останали само посветените в тайнството. 



Разбира се възрастните играеха табла, до хавлиените кърпи имаше включени транзистори и през целия ден едни винаги бодри момчета се разхождаха с големи чанти и продаваха понички. Тогава децата не можеха да стоят колкото си искат във водата. Някак устните им посиняваха от студ. Странно – сега не ми се случва. И винаги майките викаха и по часовник, като приковани към хавлиената кърпа трябваше да изтърпим наказанието „да те напече малко слънцето“.

Тогава нямаше големи ресторанти или малки постройки за пържени картофи и цаца на плажа. Имаше столова към всеки лагер и се прибирахме по часовник да се храним със заявеното от предния ден меню. Разбира се следваше задължителния следобеден сън и обратно на плажа. Това „обратно“ всъщност беше мини версия на великото преселение на народите. Тогава лагерът ни беше в планината – на около 15 мин ходене от плажа. Това не беше проблем, проблемът беше в тежкото носене на хиляди „много необходими неща“ като пояси, кърпи, чанти с храна, табла и карти, столове, транзистор и … знайни и незнайни чудеса, в които само на майките бяха известни.

На този плаж обаче най-интересното бяха вълните. Огромни и силни. Бучащи и властни. Така и не разбрах - не ни искаха там или много искаха да ни покажат, че могат да си играят. Истината е, че именно тези вълни и огромната, почти безкрайна плажна ивица превърнаха този плаж в единственото и незаменимо с нищо друго на света място.



И така се изтъркаляха повече от …. много лета. Всяка година аз се променях с нещо и бързах да се върна, за да го разкажа на морето. Винаги, когато пристигах му казвах „Здравей отново“ и когато си тръгвах – „Благодаря ти, ще се видим догодина.“ Сега не съм сигурна, че то ме е помнило цяла година. Дълбоко в себе си обаче имам усещането, че е така и знае, че ще се върна и ще му разкажа всички приключения, които са ми се случили за времето от предното лято. 

В различните лета водех тук приятели и гаджета. Беше нещо като тест – ако ми харесат морето, значи сме от една кръвна група. Това си е важен тест, защото мястото не е луксозно, но има дух. И ако ти си също интересен човек – ще усетиш духа. Ще се научиш да мълчиш в този съкрален час привечер на плажа, ще лежиш нощем на пясъка да чакаш падащи звезди и ще събираш много мидички и счупени рапани. Ако пък си някакъв парфюмиран паток, който иска да е на плажа, за да си покаже новия бански – обикновено си тръгваш на втория ден, намирайки си някакво много важно извинение.

Разбира се, имаше и години, в които и аз отидох на едни други плажове, на които исках да си показвам новия бански, да пия коктейли и да … да гледам други вълни. Не казвам, че не беше хубаво – просто не беше моето. 

Върнах се преди десетина години. Мъжът, който независимо от всички премеждия доказа, че най-се приближава до усещането да ми е половинка - също го хареса. Имаше леки разминавания в навиците, но вълните надделяха. Той идва на плажа само вечер, само в този съкрален час. И отново правим снимки. Вече са цветни. Правим ги с телефони и дори със селфи стик. Голям смях. Опъваш пръчката и се плезиш, морето танцува зад теб и току виж някоя много важна чайка влезе в кадър. 



Чайките! Те са друг наистина важен елемент от картината. Всяка година си набелязвам по един Джонатан Ливингстън много възпитано го поздравявам. Не съм сигурна дали уцелвам всяка година една и съща чайка, но не мисля, че това е от особено значение. Те всичките са по своему Джонатан. Има и едни по-дебели, които се разхождат с походка на стар римски сенатор. Тях много не ги заприказвам, много се надуват. Чайките се събират на носа – във видимата част на края на безкрайната плажна ивица. До скалите. Приличат ми на ангелите от филма „Град на ангели“, които всяка сутрин посрещаха изгрева на брега мълчаливо вперили поглед в бавно издигащото се огнено кълбо. Аз така ги усещам. Или искам така да ги усещам. Аз също всяка сутрин ходя до носа. Разстоянието е около два километра. Ходя бавно, не тичам. Не дишам с пълни гърди изпарения на водорасли, просто се разхождам. През годините това стана необходимо продължение в разговорите с морето и вълните. След преживени различни сътресения през останалата част от годината, нещата, които имах да споделям ставаха все повече и все по-сложни за разказване. Имах нужда от повече време – и за разказване и за да чуя отговора. Така се родиха и разходките до скалите. А там ме чакаха чайките. 



Днес вече летата ми са в къща на самия пясък, заспивам и се събуждам от вълните. Това улесни значително сутрешните разходки  и вечерните часове на мълчание и снимки. Днес не стоя по цял ден на плажа фокусирана върху равномерния тен. Прекарвам значителна част от деня си на верандата, която гледа към плажа и се отдавам повече на себе си. Спокойна съм, защото имам силното усещане, че съм у дома. И когато в далечината видя стадо преминаващи делфини, знам, че татко отново е с мен по свечеряване, на плажа, слушаме заедно вълните и не търсим смисъла – просто го изживяваме ….



2017/07/06

За Живота

„За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.“

Жив и пъстър, 
като планинска река и бурно море, 
като надежда при изгрев и примирение по залез, 
като прошка и като повеля, 
като майчина ласка и целувка на любим, 
като приятелско рамо или урок от предател, 
като връх, който се страхуваш да изкачиш, 
като пещера, в която копнееш да се загубиш, 
като орис, 
като прокоба, 
като миг и като вечност ... 




Макар и предрешен понякога, красив е и сивотата си. 
Наметнал плащ на тъга, броди между дъждовните капки и силния порив на вятъра. Мълчалив и потънал в мисли. 
Наблюдаващ и чакащ, търсещ и искащ, даващ и носещ. 
Със свободата на силен водопад и избуяла тръстика в полето, 
със суровия писък на зимата и знойния аромат на лятото. 
Лятото, пълно с цветове и аромати, с мечти и ново начало. 
Начало, белязано от всички извървяни пътеки.

Той е израснал с щастието и болката на хиляди очи.
Той е надеждата в хиляди плахи усмивки.
Той е молитвата в хиляди сключени длани. 
Той е упованието в хиляди преклонени чела. 
Той е в мънистата на броеницата и в сърцето на диаманта. 
Той е в блясъка на златото и в мекотата на коприната. 
Той е песен на птица и полет на пеперуда по зеления килим па ливадата. 
Той е знанието в разтворена древна книга.

Умерен и мъдър, той знае как да предизвика и да посрещне атаките на времето. Как след опустошителна буря да изгради отново дом, как сред руините на унищожителна тишина да прозвучи детски смях. 

„За него – Живота, направил бих всичко!“ ...



2016/12/09

Дворът

Обичам да ям тънък резен диня. Циганче – така го наричаше баба. Прилича на парче торта, но е много тънко – като хартия. Отхапвам и сокът се стича по брадичката ми. Семките… Плюя. По принцип тях най-много не обичам от динята. Обаче, когато ям такъв резен те не се забелязват чак толкова много … някак не се натрапват. Бързам, защото сокът тече и мокри фланелката ми и късите панталони. Отново някой за нещо ще крещи…

Слънчево. Лек вятър в косата ми. Тя отново е късо подстригана… по-удобно е, а и въшките…

Някак за малко съм останала сама на стълбите пред централния вход на Къщата.
Дворът е дълъг и влизайки през централната порта преминавам през всички етапи. Още като отворя портата и ме закача една камбана. Като я погледна, прилича на чан, но среден, не много голям. Звукът й обаче е силен – чувам го, където и да съм в Къщата. Точно в дясно – зад вратата, в продължение на може би два метра дължина се е разположил удобно, театрално, многозначително и многообещаващо огнен храст Текома. Цветовете му са оранжеви фунийки, чиито краища приличат на плисирани полички на балерини. Напомнят ми за огромен фойерверк, който се стича върху мен. Стъблата му са стари, изкривени като пръсти на вещици – да си знаем, че е тук много преди нас и ще е много след нас. За да мина по пътеката задължително трябва да се наведа, сякаш да призная уважение – е, ако си дете не се налага естествено. А и тогава сме равни – точно този храст Текома всъщност се превърна в символ на моето детство. Аз обаче сега стоя на стълбите, които са след края на храста и точно срещу Чешмата. 

Специално изливана за Семейството. Като цилиндър – висока и на мозайка. Под нея стои отново стандартната кофа – обикновена тогава (а днес супер „винтидж“ модерна). Просто събираше оставащата вода. От едната й страна е уникално красивият храст хортензии. Обожавам ги. Плътно напъпващо розово. Весело и засмяно. Огромни листа и огромни като перуки на капризни дами в операта снопове цветове. Весели и напудрени, хортензиите винаги стоят някак помпозно и си придават важност, но всъщност знаят, че са най-обикновен храст. Просто винаги ги поставят в началото на алеята, за да впечатляват. Особено ако за тях са полагани грижи. Те се извиват, накланят, разперват клони и листа и много настоятелно държат да покажат величието и незаменимостта си. Проблемът им обаче е, че точно до тях е … Розата! Точно тази Роза е мнооого специална. Тя е особено важен сорт. Кървавочервена. С дебели цветни листчета, на пипане като кадифе. Дори можеш да напипаш мекотата, когато ги пипнеш. ТЯ Е! Още когато влезеш в Двора и разбираш, че това е Тя! Знаеш, че за Нея се полагат особени грижи. С цялото си същество искаш да й се поклониш. Тя не флиртува с вятъра. Тя стои на положение. Много е важна и си отстоява положението. Ароматът й ме обвива като много скъп парфюм само като наближа нейната част от алеята. Тя не знае, че един ден ще я извадят много внимателно, ще я пренесат далече под един стар дъб на сянка, защото там ще почива нейната дама. На нея ще й е трудно да се съвземе след пренасянето, но като всяка себе уважаваща се Роза, на четвъртата година ще се надигне и ще вземе решение да Бъде! Дотогава обаче има много време ….

Не можеш да не се зарадваш на Здравецът. Той прелива и се закача с птичките и пчеличките. Пеперудите си играят на криеница в листата му, а аз … аз бях открила в него моя любим парфюм. Откъсвам листо, силно го втривам в дланите си (вече усещаш аромата), той пуска леко сок докато се навива на руло и точно от този сок си вземам и леко си слагам зад ушите и на пулса на китките. Ех, как само ухая на свобода, на вятър, на поляна, на истина! 

Малко след Здравеца се е наместила леха с обикновени, тривиални цветя – лалета, нарциси … стандартно. След това обаче се появяват авторитетните редици на Доматите. Те са особено важни. И го знаят. Когато са готови – а това е процес, за който се полагат много, много грижи – един Розов Домат запълва двете шепи на дядо. А те, повярвайте ми наистина са огромни. Всъщност това са най-големите ръце, които съм виждала през живота си. Помня как веднъж се прибирахме през парка, беше зима и си бях изгубила ръкавиците,  свих си юмрука и той потъна в дланта на дядо. Мисля, че никога повече не усетих тази сигурност. Трябва да съм била на около шест. Дядо, той беше магьосник. Имаше оригинален сертификат от Ford за качеството на работата си по поправка на двигатели и автомобили. Не знам къде точно работеше. Знам, че можеше да направи всичко. Наистина всичко. От стълба до парапет или стол или пейка. Имаше и магическо място … но още не сме стигнали там. 

Редиците с домати образуваха своеобразна гора. Тя бележеше края на тази цветна алея. Много важен елемент беше Стената. Цялата алея с всички тези дами и господа имаше за свой декор огромна стена обрасла с чемшир. То не беше просто стена с чемшир. Това беше водопад от листа. В тях мисля, че се случваха цели птичи истории. Гонеха се, обичаха се, пееха, танцуваха, криеха се и после се откриваха …. На места беше дребен чемшир, листата му като кленови леко се подаваха от общите вълни и махаха на вятъра. Имаше и по-едри – големи, които се показваха като скъпа декорация и придава авторитет на цялата Стена. Тази стена беше граничната крепост. Отвъд нея всичко беше различно – хората, шумът, ритъмът, вятърът, думите, погледите. Всичко започваше, когато се вгледаш и потънеш в тази стена – водопад от листа.

В дъното на Алеята, там, където свършваше Гората Домати беше моята люлка. Разбира се, че я беше направил дядо. Специално за мен! Сядахме по три деца, защото дъската беше много дълга. Приличаше по-скоро на градинска люлка – шезлонг. Имаше от двете страни по две големи тръби, които образуваха триъгълник с плочата под тях, а отгоре лост. Люлката беше на много стратегическа площадка от цялата дължина на Двора. Не пречеше на началната красота и вдъхновение, а беше непосредствено пред входа на т.нар. „черна кухня“. Това беше неофициалното място на Къщата. В него стояха всички шкафове с тайнствени подправки и знайни и незнайни тави и тигани, които се използваха само в конкретни уникални в своята същност ситуации. Това беше мястото, в което влизахме … само ние си. Тук не канехме гости (а и тези, които идваха на гости сигурно не подозираха за това тайнствено място). Тук се събирахме по спешност, когато не официализирахме разговорите. Тук дядо си държеше „лекарството“ в хладилника и всяка вечер със салатата си сипваше по една много малка чашка – толкова малка, сигурно защото „лекарството“ беше много специално и се пиеше по малки близвания. Тук беше уютно. Стърчаха дръжки на тигани, показваха се ръбове на тави, имаше си и място с готварски книги и разни бележки, разбира се освен готварската печка имаше и нафтова, която през зимата като загрееше правеше това място най-уютното в цялата огромна Къща. Просто всички други стаи бяха някак по-луксозни, по-специални. Аз се чувствах тук най-щастлива. Тук и … в Кабинета. Но той е чак в другия край на къщата. Много е далече от тук. Той е точно срещу огромния храст Текома....