Мило момче ....

Из цикъла "Зрялост / Незрялост"

Знам, че имаш нужда от време, обаче мило момче, аз продължавам напред! Напоследък забелязвам, че минавам с висока скорост през дните …. Преди години спирах, когато видя нещо интересно (обикновено това бяха мъже, по-рядко жени, но винаги бяха възможности за страхотно преживяване). С времето разбрах, че отклонявайки се бавя само себе си (изживявам, страдам, самозалъгвам се, разбираш нали?!)

…  Дали обаче, това са спирания, които отклоняват или са спирания, които зареждат (пак се отплеснах)…

Както и да е, днес вече времето ми лети много бързо, дните се надпреварват, осъзнах, че след 40 имам толкова несвършени неща, които съм оставила за после… (неясно кога). Не искам повече да отлагам. Моят път е този, който виждам пред себе си. Преминавам през много и различни възможности за отклонения, малки и скрити улички, светещи прозорци в някои от тях, чудна музика и звънко парти … не мога да спра, да завия, оказва се, че нямам време.
Ако искаш – тръгни с мен. Може да е за малко (със сигурност няма да е за дълго, твоят път е друг). Ще полетим заедно, ще ни бъде много приятно, ще поиграем, ще се забавляваме, ще изживеем страхотни моменти – обещавам ти. После мило мое момче (не знам кога) ти ще трябва да полетиш в твоята посока и без да сме тъжни ще сме благодарни, че сме имали тези моменти заедно. Ей така, без да си обещаваме, без да мислим от сега за „ако“ и „защо“ или „редно ли е“. Не, не е! Но понякога плахо, може би тихо на пръсти искам да спра да бъда разумна, да не си задавам въпроси, просто да затворя очи и да се понеса с вятъра.

Така че – скачай преди да сме се разминали!

Време около Богоявление

Време ... време за подреждане на пъзела докато си впримчен в клетката на ... рамките на времето. Празник е, магически! От полунощ търся думи, за да си подредя желанието, защото всяка подредба ми се струва нелепо обикновена или пък някак плоска - двуизмерна. Говорих с приятелка, която никога не знае кой ден сме и кой ден предстои. Завидях й! Не, всъщност само й се усмихнах - такава си е, светла ... и аз такава си я обичам - неориентирана някак си и в същото време точно знаеща какво иска. Магическото наметало на дните, подгизнало днес от многото дъжд сякаш се опита да ми пренареди думите в желанието. И аз спокойно склоних глава и се оставих времето да ме погали по косата... Пък каквото ще да става! 

New Year

Започна се! Творческа ще е тази година, с много отворени врати пред мен и през всичките чувам шаващи идеи, които спящи досега са чакали да бъдат събудени... мисля си, че трябва да се рискува в този живот, защото иначе той просто се изсипва между пръстите като току що загребан пясък. Оглеждам се и виждам цял куп неизписани бели листа, и истории, които чакат да бъдат разказани ... изживени .... от мен, сега ...

"Има неща, които можем да изоставим. Черния призрак го няма. Гласът ми като че ли е станал по.уверен, по-дързък. В него се усеща нотка, която ако се заслушам внимателно, съм сигурна, че ще разпозная. Нотка на непокорство, дори въодушевление. Страховете ми ги няма. Теб също те няма, маман, въпреки, че винаги ще те чувам да ми говориш. Вече няма да се страхувам от образа си в огледалото. Анук се усмихва насън. Можех да остана мама, тук имаме дом, приятели. Ветропоказателят през прозореца ми се върти, върти. представям си, че го слушам седмица след седмица, година след година. Представям си, че поглеждам през прозореца в една зимна утрин. Новият глас в мен избухва в смях, звукът е нещо като завръщане у дома. Новият живот в мен се завъртя се завъртя леко, сладостно. Анук бълнува, от устата й се ронят безсмислени звуци. Малките й ръчички се впиват в рамото ми.

- Моля те - Гласът й потъва в пуловера ми. - Попей ми маман. - Отваря очи. Земята, видяна от голяма височина, има същия зеленикаво-синкав отенък.

- Добре.

Тя се унася, а аз подхващам тихичко .....

С надеждата, че и този път ще е приспивна песен. Че вятърът няма да чуе. че този път ... моля те, само този път ...ще си тръгне без нас."

Из "Шоколад",Джоан Харис