Слушах разминаващите се трамваи смесени с Queen.
Вечерта много, много тежеше.
Тежеше от желания, които нямаха смелост да излязат – като в особена лампа на Аладин.
Стоях сама на прозореца и много бавно отпивах от студената чаша. Ледът започна да пука. Заиграваше се …
Отидох пред огледалото и исках да го махна. Целият този грим, вече впил се в мен самата, станал тотална част от моето АЗ. Не мога.
Не искам.
Страх ме е.
Трамваите отново се разминават с повтарящи се потропвания - по стъклата, по тротоара, във въздуха, по мен…
С времето си бях намерила точната маска и по мярка и цвят и ми беше удобна.
Не мога да разбера обаче сега кога точно я потърсих?! И нейното наличие – лицемерие ли е всъщност?!
Истината е, че с нея винаги мога да изляза от всяко положение, да кажа точните думи, на точното място, в точния момент и да си тръгна също така точно – в момента в който на мен не ми е точно.
Случвало ми се е да се блъскам в чуждите маски – защото всеки си има. Те са като щит, като скрита дъвка или малка бутилка (тези от по 50гр) някъде на дъното на голямата ми чанта, която безумно прилича на пътнически сак, а аз упорито се опитвам да наричам – дамска :)
Случвало ми се е дори да отскачам блъскайки се в чуждите маски като топка за тенис на маса. Хем ти се иска ама хем …. да де – не става.
Мисля си за всички причини, които карат хората да си ги слагат и за хората, които имат различни причини – за различни случаи и поводи маски.
- Жълта с бял кант за времето, в което трябва да си весел, непрекъснато и до скука усмихнат.
- Лилава за времето, в което си леко опиянено замечтан и отнесен.
- Светлосиня за моментите, в които почти се влюбваш.
- Тъмно синя – за моменти, в които усещаш, че разлюбваш.
- Кървавочервена с мънички капчици пот за моментите на безумната и изпепеляваща страст.
- Снежно бяла за моментите, в които безпаметно искаш да те няма – просто да си като глухарче в полето.
И …. какво остана за моменти като този?! Когато си сам над разминаващите се трамваи, с малко водка оплискваща леда в чашата ти и мнооооого Queen :)
Може би всъщност тогава си с онези маски – като картина на Полак, усещаш ги различни в зависимост от настроението и мислите си.
Хората и те са толкова различни. Смесени, живи увиващи се като лиани безпаметно нанякъде, глупаво вярвайки, че гонят целта си.
Сигурно имаме нужда от всички тези маски, различни лица и различни характери, може би имаме нужда така да запазим себе си сред шумните от разминаващи се трамваи улици и плискаща се водка в чашите, може би…
А толкова искаме да можем вечер, на тъмно да бъдем ние, но можем ли?
