За срещите

Напоследък все повече имам усещането, че съм влак. Движа се в една посока понякога бавно, друг път шеметно. Имам периоди на нищоправене и застой без причина и настроение. Не знам дали се движа по предварително предначертани релси в определена посока или в зависимост от текущите течения на времето посоката и скоростта се променят. 

Минавам през различни гари. Срещам различни хора. Застоявам се в различни светове. 

Имаше шумни гари, с много компании. Места, в които блестях и се смеех шумно. Влудяващо забавно и опияняващо. Огромни индустриални халета, с атмосфера на DJ парти и тотално замайване от хора, думи, миризми и вкусове. Продължих …

Имаше романтични гари. Места, напомнящи на малки къщи в провинцията, дъх на билки и аромат на току що сварен чай с капка ром. Нежен планински или морски вятър разрошва косите ми, усещам целувка и някъде се чуват щурци. Като слънчев лъч рано сутрин смело отеква детски плач. Продължих ….

Имаше корпоративни гари. Места с тежки врати и мраморни стълби. Ситни стъпки на високи токчета и тежки стъпки в мъжки костюми. Много папки с документи и безсмислено пълнещи се пепелници след всяка среща. Аромат на кафе, парфюм и уиски – независимо от часовия период на денонощието. Вкусът на успеха е сочен и леко трапчив, обратното напомня на пепел. Продължих …

хората …

Те сякаш си остават там. На тези гари. В тези вселени. С тези рамки на желания, щастие и болка. Със същите тревоги и същия образ в огледалото. 

Притеснително е като се срещнем днес да разбера, че не са продължили.

„Защо? Защо те притеснява това?“

Защото създадените добри отношения – или наречени приятелства – създават лъжливото чувство на сигурност и комфорт. Защото се успокоявам с факта, че има хора, които ме обичат и мислят за мен с любов, тъй както аз мисля за тях с топлина спомняйки си за всяко едно място, в което сме били заедно. Не всички обаче приемат продължаването … не всички го разбират.

Тъжно е, когато хората, които съм срещнала се вкаменяват в собственоръчно поставените си рамки. И като голям храст около тях израстват собствените им гори, скриват слънцето и тотално затварят пътя. Тогава сигурно не им остава нищо друго освен да се погледнат сериозно и също толкова сериозно да изправят гордо глава и да крякат оди за ценностите си. Като манифест. Като статукво. Като тътен пулсиращ и недопускащ възможността за диалог, нов разказ и ново видение.

„Но защо те притеснява това, приеми ги, ти нали продължаваш, предстоят нови срещи?“

Защото разбирам, че това пътешествие ме е променило. Не знам дали съм се вгледала в себе си или наоколо. Знам, че вече нямам нужда от тяхното одобрение за да се смея, да плача, да кажа силно какво обичам и как го обичам. Знам, че вече ми е абсолютно все едно дали и кое е нормално. Защото – кой определя нормалността ?! А и се уморих. Ужасно много се уморих да следвам нечии пътеводни светлини по моя път. Ставам разногледа. Тотално губя фокус съобразявайки се с чуждите ветрове и чуждия комфорт. 

Изведнъж се почувствах като във вагон без стъкла в прозорците, без опори, без … нищо. Извиках! Изкрещях! Счупих!

И си останах аз …

А всички те, впечатлени и сериозно приемащи се, първо решиха, че нещо съм се объркала и трябва ясно да ми бъде посочен правилния път. После размахаха пръст. След това, разбира се, като знаме развяха историите и думите и погледите и случките.

Продължих …

Наложи се да разчистя наоколо. Но пък се появи ново място – за новите срещи ….