Защо не загубих надежда?

Когато реших да разкажа за пътят на моя бизнес, в началото си представях, че ще се наложи да намеря нещо особено значимо, за  да бъде разказано, защото …. за мен това е моят път на лутане, грешене, търсене, нови срещи и щастие. Щастието, че съм направила нещо полезно, нещо интересно, нещо хубаво, за което хората ще си спомнят и това ще ги кара да се чувстват добре. 

Търсих значима случка, необикновена история, която е преобърнала живота ми и е отворила пред мен нови врати. Търсих вдъхновяващо послание, което някой мъдър човек ми е казал и то е променило живота ми. Търсех момент, в който съм взела съдбоносно решение и то е било определящо за моят бизнес успех... Не намерих диамант, който сега да извадя пред вас. 

Единственото, което присъстваше във всеки момент, който изплуваше в съзнанието ми, докато търсех, беше личното ми упование в надеждата. Съвпадението с името ми е просто закачка.

Пътят на всеки успех е много криволичещ и в повечето случаи труден. Появяват се предизвикателства, чиято сякаш единствена цел е да ни откажат. Лично аз срещах и хора, които почти да ме откажат. Защото, както има вдъхновители, има и демотиватори. Моята тайна е в непрекъснато учене. Аз избрах да откривам непрекъснато нови неща, дори съвсем различни, не свързани с работата ми. Умения, които провокират любознателността ми и  са като животоспасяващ еликсир за надеждата. Едно от тях например е умението да меся хляб. Бих го сравнила може би с грънчарството. Научих се на търпение и намерих баланс. 

В живота ми има много интересни поврати. Всеки от тях сам по себе си е урок. В различните ситуации, надеждата е имала различна яркост, сила и присъствие. 

Каква всъщност е представата ни за успех? За бизнес успех?

За всеки от нас това е различно. За някои може да е основаване на  компания, занимаваща се с открития на нови възможности; за друг - да ръководи екип от умни, обичащи работата си хора, а за трети - финансово благополучие, което му позволява да обиколи света. 

Две са общите точки във всички случаи според мен – удовлетвореността и признанието. 

Признанието на хората около теб, че каузата, за която работиш и философията, върху която изграждаш бизнеса си е полезна и необходима. И удовлетвореността, че това, което правиш - прави теб щастлив. 

Две са най-ярките картини, които пазя от детските си години. Едната е как ям тънък резен диня на двора. Второто е как с майка ми си измисляме истории. Вървяхме по улиците и създавахме истории за къщите, за дърветата, за улиците, за всичко около нас. Това упражнение не ми позволяваше да затворя мисълта си в кутия и още по-важно – провокираше ме да търся винаги възможния изход, алтернатива и ново интересно решение.

Когато пораснах приех, че тези упражнения са били част от нейния бизнес успех, защото днес тя е доцент по педагогика в предучилищна възраст. Така се научих, че мога да преплитам всяка случка, среща и история от пътя си, за да изградя собствения си успех. Разбрах, че мога да превърна всичко, което ми се случва, в инструмент за случване на мечтите си.

Мислейки за пътят на моя бизнес, много исках да не казвам думата "мечта". От една страна не ми звучи бизнес, а от друга е твърде много експлоатирана в описанието на реализацията в бизнеса. Исках да я заменя с план, стратегия, цел или дори визия. 

Мечтата е като хвърчило, което те води, но всъщност ти водиш него. Гониш го, с вперен поглед в небето и в това как танцува с вятъра. Не обръщаш внимание на препятствията, през които минаваш. Поглеждаш от време на време къде стъпваш, за да не се спънеш фатално. Като цяло обаче преследваш хвърчилото преодолявайки всичко, което се изпречи на пътя ти. 

Хвърчилото е свободно – също като мечтата. От  нас зависи колко ще пуснем връвта, дали ще го последваме и ще се смеем от удоволствието да се надбягваме с вятъра. От нас зависи дали сме готови да тичаме напред водени единствено от очакването на нещо хубаво – надеждата.

Любимият ми филм като ученичка беше Flashdance, гледала съм го повече от 20 пъти. Има една мисъл от него, която бях написала с големи букви на стената в стаята си: „Отказвайки се от мечтите си, човек умира!“ Когато я изписвах, аз наистина си мислех за момичето, което умее да танцува невероятно, тренира много за това, но липсата на увереност и страхът от провал сякаш открадват мечтите ѝ. Някъде между всичките 20 и повече гледания на филма си обещах, че няма да предам мечтите си. Те имат нужда от мен толкова силно, колкото аз от тях. Спойката на тази връзка е надеждата. 

Моите мечти винаги са били свързани с две основни неща – да пиша и да съм сред много хора, създавайки изживяване. През годините тези две неща приемаха различни образи. Журналистика, театрален мениджмънт, реклама, реторика ... Казват, че бизнес реализацията е комбинация между правилно уловени възможности и уцелване на подходящия момент. Удивлявам се от баланса и логиката на всяка стъпка по моя път. Днес се занимавам с комуникации – пиша статии, интервюта, съобщения до медиите и организирам събития.

Единственото, което следвам е категоричността да правя само неща които обичам и да не се отказвам от мечтите си. Останалото са различни цветни случки, които като прежди изтъкават чергата, по която вървя.

...

Започнах да пътувам и разбрах, че това също е от мечтата ми. Последвах я. Бях омагьосана от цветовете на Истанбул, влюбих се в дъждовния зелен Дъблин, оставих се посоките сами да се появяват пред мен, а аз само да ги следвам. Навсякъде срещах нови хора, впусках се в нови приключения, започвах да пиша нови истории, посаждах нови идеи. 

...

Днес моето хвърчило лети все така нависоко, понякога се губи в облаците, а аз все така го гоня и гледам как танцува с вятъра. 

Днес знам, че доброто общуване – комуникацията се основава на някои прости закони. Умението да слушаме, да се изразяваме и да намерим онова зрънце, с което да оставим следа. 

Вярвам, че ако се научим да се вслушваме повече в себе си, да не се отказваме от мечтите си, да научаваме урока от всяка случка по пътя,  ще разпознаваме по-добре надеждата и ще се уповаваме на нея. 

Суфистите казват: „Знание, което не те усъвършенства е много по-лошо от невежеството!“ 

Вярвам, че всичко, което научаваме по пътя си ни прави по-добри, отваря повече възможности пред нас и съответно чертае пътя на успеха ни.

Единственото, което е нужно е да не губим надежда.

Плажа

За първи път дойдох на този плаж като дете. Почти не помня на колко години съм била. Помня вятъра и свободата на пясъка с големите вълни. Татко обичаше да снима морето. Тогава снимките бяха чернобели, а апаратът беше с голям обектив, тежък и хващаше някак дух с картинката. Обичаше да ме снима и мен. А аз винаги бях намусена на снимките. Сега не мога да разбера защо поне на една снимка не съм се усмихвала. А може би той е издебвал такива моменти. Снимаше винаги привечер, което на плажа е относително понятие. Слънцето наистина се скрива към 7, но в следващия един час над плажа се спуска странното усещане, че сме останали само посветените в тайнството. 

Разбира се възрастните играеха табла, до хавлиените кърпи имаше включени транзистори и през целия ден едни винаги бодри момчета се разхождаха с големи чанти и продаваха понички. Тогава децата не можеха да стоят колкото си искат във водата. Някак устните им посиняваха от студ. Странно – сега не ми се случва. И винаги майките викаха и по часовник, като приковани към хавлиената кърпа трябваше да изтърпим наказанието „да те напече малко слънцето“.

Тогава нямаше големи ресторанти или малки постройки за пържени картофи и цаца на плажа. Имаше столова към всеки лагер и се прибирахме по часовник да се храним със заявеното от предния ден меню. Разбира се следваше задължителния следобеден сън и обратно на плажа. Това „обратно“ всъщност беше мини версия на великото преселение на народите. Тогава лагерът ни беше в планината – на около 15 мин ходене от плажа. Това не беше проблем, проблемът беше в тежкото носене на хиляди „много необходими неща“ като пояси, кърпи, чанти с храна, табла и карти, столове, транзистор и … знайни и незнайни чудеса, в които само на майките бяха известни.

На този плаж обаче най-интересното бяха вълните. Огромни и силни. Бучащи и властни. Така и не разбрах - не ни искаха там или много искаха да ни покажат, че могат да си играят. Истината е, че именно тези вълни и огромната, почти безкрайна плажна ивица превърнаха този плаж в единственото и незаменимо с нищо друго на света място.

И така се изтъркаляха повече от …. много лета. Всяка година аз се променях с нещо и бързах да се върна, за да го разкажа на морето. Винаги, когато пристигах му казвах „Здравей отново“ и когато си тръгвах – „Благодаря ти, ще се видим догодина.“ Сега не съм сигурна, че то ме е помнило цяла година. Дълбоко в себе си обаче имам усещането, че е така и знае, че ще се върна и ще му разкажа всички приключения, които са ми се случили за времето от предното лято. 

В различните лета водех тук приятели и гаджета. Беше нещо като тест – ако ми харесат морето, значи сме от една кръвна група. Това си е важен тест, защото мястото не е луксозно, но има дух. И ако ти си също интересен човек – ще усетиш духа. Ще се научиш да мълчиш в този съкрален час привечер на плажа, ще лежиш нощем на пясъка да чакаш падащи звезди и ще събираш много мидички и счупени рапани. Ако пък си някакъв парфюмиран паток, който иска да е на плажа, за да си покаже новия бански – обикновено си тръгваш на втория ден, намирайки си някакво много важно извинение.

Разбира се, имаше и години, в които и аз отидох на едни други плажове, на които исках да си показвам новия бански, да пия коктейли и да … да гледам други вълни. Не казвам, че не беше хубаво – просто не беше моето. 

Върнах се преди десетина години. Мъжът, който независимо от всички премеждия доказа, че най-се приближава до усещането да ми е половинка - също го хареса. Имаше леки разминавания в навиците, но вълните надделяха. Той идва на плажа само вечер, само в този съкрален час. И отново правим снимки. Вече са цветни. Правим ги с телефони и дори със селфи стик. Голям смях. Опъваш пръчката и се плезиш, морето танцува зад теб и току виж някоя много важна чайка влезе в кадър. 

Чайките! Те са друг наистина важен елемент от картината. Всяка година си набелязвам по един Джонатан Ливингстън много възпитано го поздравявам. Не съм сигурна дали уцелвам всяка година една и съща чайка, но не мисля, че това е от особено значение. Те всичките са по своему Джонатан. Има и едни по-дебели, които се разхождат с походка на стар римски сенатор. Тях много не ги заприказвам, много се надуват. Чайките се събират на носа – във видимата част на края на безкрайната плажна ивица. До скалите. Приличат ми на ангелите от филма „Град на ангели“, които всяка сутрин посрещаха изгрева на брега мълчаливо вперили поглед в бавно издигащото се огнено кълбо. Аз така ги усещам. Или искам така да ги усещам. Аз също всяка сутрин ходя до носа. Разстоянието е около два километра. Ходя бавно, не тичам. Не дишам с пълни гърди изпарения на водорасли, просто се разхождам. През годините това стана необходимо продължение в разговорите с морето и вълните. След преживени различни сътресения през останалата част от годината, нещата, които имах да споделям ставаха все повече и все по-сложни за разказване. Имах нужда от повече време – и за разказване и за да чуя отговора. Така се родиха и разходките до скалите. А там ме чакаха чайките. 

Днес вече летата ми са в къща на самия пясък, заспивам и се събуждам от вълните. Това улесни значително сутрешните разходки  и вечерните часове на мълчание и снимки. Днес не стоя по цял ден на плажа фокусирана върху равномерния тен. Прекарвам значителна част от деня си на верандата, която гледа към плажа и се отдавам повече на себе си. Спокойна съм, защото имам силното усещане, че съм у дома. И когато в далечината видя стадо преминаващи делфини, знам, че татко отново е с мен по свечеряване, на плажа, слушаме заедно вълните и не търсим смисъла – просто го изживяваме ….

За Живота

„За него – Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.“

Жив и пъстър, 
като планинска река и бурно море, 
като надежда при изгрев и примирение по залез, 
като прошка и като повеля, 
като майчина ласка и целувка на любим, 
като приятелско рамо или урок от предател, 
като връх, който се страхуваш да изкачиш, 
като пещера, в която копнееш да се загубиш, 
като орис, 
като прокоба, 
като миг и като вечност ... 

Макар и предрешен понякога, красив е и сивотата си. 
Наметнал плащ на тъга, броди между дъждовните капки и силния порив на вятъра. Мълчалив и потънал в мисли. 
Наблюдаващ и чакащ, търсещ и искащ, даващ и носещ. 
Със свободата на силен водопад и избуяла тръстика в полето, 
със суровия писък на зимата и знойния аромат на лятото. 
Лятото, пълно с цветове и аромати, с мечти и ново начало. 
Начало, белязано от всички извървяни пътеки.

Той е израснал с щастието и болката на хиляди очи.
Той е надеждата в хиляди плахи усмивки.
Той е молитвата в хиляди сключени длани. 
Той е упованието в хиляди преклонени чела. 
Той е в мънистата на броеницата и в сърцето на диаманта. 
Той е в блясъка на златото и в мекотата на коприната. 
Той е песен на птица и полет на пеперуда по зеления килим па ливадата. 
Той е знанието в разтворена древна книга.

Умерен и мъдър, той знае как да предизвика и да посрещне атаките на времето. Как след опустошителна буря да изгради отново дом, как сред руините на унищожителна тишина да прозвучи детски смях. 

„За него – Живота, направил бих всичко!“ ...

Завещанието

Интересно завещание ми остави моят баща ... Месеци преди да си тръгне от тук ме посъветва да прочета една малка книжка, която щяла да ми покаже много отговори за въпросите в мен. Почти година я гледах - сложих я до снимката на татко до леглото ми и просто я гледах. Докато дойде моментът, в който започнах да я чета. Преглъщах бавно и препрочитах. Не беше книга за един дъх. Днес, няколко месеца след като я прочетох, книжката все още е неизменно до леглото ми, но вече с ясното съзнание, че вътре има отговори, на въпроси, които идват с времето - затова се откриват бавно, с времето.

"Когато напреднеш достолкова, че да изпитваш уважение към самия себе си - тогава можеш да отпратиш своя водач." Сенека Младия

Сенека и неговите „Нравствени писма до Луцилий“ са толкова поразително актуални, стопяват хилядолетните граници във времето, преминават през различните ракурси на философията през годините и като в мисловна спирала се връщат към основните стойности на съществуването, а именно добродетелта, усъвършенстването на духа, самоуважението и утвърждаването на индивидуалността.

Lucius Annaeus Seneca 

   Луций Аней Сенека Младия (Lucius Annaeus Seneca, Born: 4 BC, Córdoba, Spain - Died: 65 AD, Rome, Italy) е римски философ, поет и прозаик, оратор, виден политически и държавен деец. Той е основател и един от най-изтъкнатите представители на римската т.нар. Нова Стоа – заключителния етап от историята на стоицизма - едно от теченията в античната гръцка мисъл, получило своето наименование от атинската Stoa poikile буквално “пъстра зала”. Тя се намирала на входа на Агора - пазара на Атина и била украсена с пъстри стенописи. В нея преподавали първите представители на тази философска школа. За неин основател се смята Зенон от Китион в ранния IV-III век пр.н.е. Историята на стоицизма се разделя на  три периода: ранен, среден и нов (римски). 

   Стоицизмът се определя като явление, което включва различни теоретически проблеми, техните определения и решения. След Аристотел и първите представители на Академията стоиците насочват своите теоретически усилия към диференцирането на основните области на научното познание, по-точно на главните раздели на философията. Те били определени най-общо като физика, логика и етика. Още в древността стоиците си спечелват славата на реформатори на философския инструментариум именно с въвеждането на тези нови определения. Римският стоицизъм е последния етап от продължителния процес на развитие на стоическата философия. Характерното за новата стоа е ограниченото място, което заемат проблемите на натурфилософията - философията е поставена в услуга на практическото поведение на индивида.

   Сенека е роден е в град Кордуба (днес Кордова), провинция Бетика в Южна Испания, която тогава е била римска провинция. Произхожда от богат аристократически род, син е на Луций Аней Сенека Стари. Младият, образован и блестящ оратор Сенека в началото се е занимавал с адвокатска дейност. Бързо добива популярност и по време на управлението на Калигула влиза в сената. Една от речите му предизвиква такава завист у императора, че той заповядва да го ликвидират. Спасява го една от императорските наложници, която убеждава императора, че Сенека е тежко болен и скоро ще умре. През същата година Месалина, съпругата на Клавдий, го обвинила в прелюбодеяние с една от племенниците на императора, и след като Клавдий склонил да не го убие, го изпратил на заточение в Корсика. След почти девет години заточение, след като Месалина била убита, съпруга на Клавдий станала Агрипина, която се застъпила за него, Сенека бил не само освободен, но и назначен за възпитател на сина й - младия Нерон. 

Когато по-късно, в хода на дворцовите интриги Клавдий е отровен и на престола встъпил 16-годишният Нерон, Сенека станал негов най-близък съветник и автор на речите му, а благосклонността на императора му дала възможност да натрупа огромно благосъстояние. При убийството майката на Нерон, Сенека поддържал версията за самоубийство, с което фактически оправдавал убийството й. Това изострило взаимоотношенията му с императора, и той започнал да губи влиянието си върху него. С увеличаването на броя на престъпленията на Нерон се увеличавали и интригите срещу Сенека. Вроденото му чувство за самосъхранение го подтикнало да се оттегли от двора под предлог, че желае да се посвети на литературно-философската си дейност. Все по-редките му появи в двореца засилват подозренията на Нерон. Заподозрян в косвено участие в организирания заговор против императора, Сенека бил принуден да се самоубие по класическия римски образец - като си прерязал вените.

Животът на Сенека е бил осеян с редица житейски и политически компромиси, но теоретическото му наследство е белязано от последователна защита на каузата на философията. Римският историк Касий подчертава, че Сенека никога не е живял в съответствие с пропагандираните от него принципи. Например - той е проповядвал бедност, но се е стремял към прекомерно забогатяване и е живеел охолно. Това разминаване между думи и дела е било осъзнавано и от самия Сенека: 

“Казват ми, че животът ми не е в съгласие с учението ми. В това навремето са били упреквани и Платон, и Епикур, и Зенон. Всички философи всъщност говорят не за това как самите те живеят, а за това как трябва да се живее. Аз говоря за добродетелта, а не за себе си, и водя борба с пороците, включително и със собствените и когато смогна, тогава ще живея както трябва. Сега, обаче, не съществуват основания да бъда презиран заради хубавите ми думи, заради сърцето ми и заради напълно чистите ми помисли.” 

В своите „Нравствени писма към Луцилий“ той пише, че “най-краткият път към богатството преминава през презрението на богатството”.

   Според Сенека философията е знание, което се съобразява с културните ценности на миналото и формира духа на човека. Тя изгражда собствен стил на поведение и представлява средство за духовно усъвършенстване. И ако политиката показва как не трябва да се живее, то философията ориентира човека в условията на обществото. Във философията на Сенека етиката не е изместила напълно физиката. В духа на стоическата физика на Зенон, Сенека споделя идеята за пасивното и активното начало. 

В едно общество, което е дълбоко обременено от деформиращите образци на злото, именно философията е призвана да бъде искрен наставник и водител, противодействащ на разминаването на морала и практиката, да бъде лек на човешката душа и опора на индивида. Сенека изрично издига и подчертава епикурейската максима, че “свободата на личността преминава през робството на философията”. Натурфилософските определения в учението на Сенека служат като теоретическа предпоставка за етиката, идеите на която са достатъчно ясно дистанцирани от всички крайности и ориентирани към умереността, хармонията и добродетелта.

Главното и най-известно съчинение на Сенека е „Нравствени писма до Луцилий“. То съдържа 124 писма и е образец на римския епистоларен жанр. В него са отразени етико-философските идеи на философа. Писмата са адресирани до неговия приятел Луцилий, който от епикурейството преминава към позициите на стоицизма.

В писмата много ясно се отличава една от най-характерните черти на моралната философия на Сенека – индивидуализмът. Там четем “Човек да принадлежи на себе си и да бъде господар на себе си”, защото “който притежава макар и само себе си, всъщност притежава всичко”, всъщност “притежава способността да постъпва доблестно, да издържа на изпитанията на външните условия”, което е и “единствената гаранция за оцеляване на личността”. Размислите на Сенека в писмените беседи с неговия приятел са пътешествие през лабиринта на лутанията на духа, който се сблъсква с изкушения, съмнения, страхове и търси опората вглеждайки се навътре в себе си. Още в първите писма е показана ясно опорната роля на философията и силата на индивидуализма: „Философията изисква самоограничение, не самонаказание“  Всяко едно писмо е много личен и дълбок отговор на конкретна житейска ситуация и въпрос. Забележително е как Сенека смята за свой дълг да завърши всяко писмо с конкретно послание – мисъл, съвет, който да бъде полезен и запомнен от Луцилий. Този съвет е отправен обаче и с ясното съзнание, че тези писма са неговите разсъждения, които ще бъдат завещани на поколенията. 

   В много от анализите на „Нравствените писма до Луцилий“ се обръща голямо внимание на отношение към смъртта. Това е един от много интересните дълбоки размисли, с които отново е обяснена силата на философа заключена в негова вяра и спокойствие. 

„Философията ни дава това – пред прага на смъртта да сме весели и в каквото и състояние да е тялото, ние да сме храбри и радостни, да не се предаваме, макар и то да ни предава.“ 

Увереността, че философията е опора на духа, че е единственият път, който ни извисява над тленността е заразителна. И тук, философът не пропуска да отбележи неизменността на природата и нейните закони. Нейната сила и предопределеност, всъщност би трябвало да доведат до нашето спокойствие именно, защото нямаме власт над нея. И точно това разбиране и приемане ще доведе до успокоението, така присъщо за мъдреца и извисеният духом. 

„Но приближаващата смърт, която неизбежно идва, изисква продължителна твърдост на духа – нещо рядко срещано и постижимо единствено за мъдреца.“

В това писмо са разгледани всички възможни срещи със смъртта – от това сами да си я причиним, през това да ни застигне ненадейно и разбира се – тази смърт, в която тялото ни предава и стигаме до нея по естествен път. „Смъртта е неизбежно и непреодолимо една за всички.“ Но! Ако извървим пътя си уверени в собствената си стойност, ако сме спокойни в нейното осъзнаване и очакване – ние  ще надделеем страха. Защото „Не смъртта ни плаши, а мисълта за нея.“ Размислите за смъртта са провокирани от среща с възрастен мъж – приятел на Сенека, чиято старост го води към смъртта - мъдър и спокоен човек. Дори и днес срещата с някой постигнал такова спокойствие на духа вървейки по тази пътека, ни въвежда в размисли. Приемайки смъртта като естествена част от живота, ние се помиряваме с нея. Следваме пътя си и със всички сетива попиваме живота – толкова, колкото ни е даден. Защото най-естествения начин да намерим покой в страховете си е да ги разберем и приемем, без да се борим с тях. Именно това приемане ще ни даде възможността да изживеем всеки миг стойностно. В разсъжденията си за смъртта, Сенека следва философията на Епикур, в чието учение темата за смъртта е основна и отбелязва, че характерното за страха от смъртта е не това, че човек ще умре, т.е. че няма да е жив, а в очакването на настъпването на смъртта. Затова неговите усилия са в посока на преодоляване на страха от очакването на смъртта. В почти всички свои писма, Сенека намира опора в думите на Епикур и ги използва като аргумент за придаване на допълнителна стойност към своите собствени разсъждения.

   Има и друга тема в писмата до Луцилий, която се прокрадва в различен контекст, разглежда се от различни ъгли и има различни отражения, показани чрез размисли в общуването или провокирани от ежедневни ситуации. Това е темата за индивидуалността и разграничаването й от тълпата. За силата на духа и богатството на философията. За дълбочината, в която е необходимо да потърсим себе си, за вярата в собствената значимост, за опасностите от самозалъгване и за лостовете, на които е необходимо да се облегнем, за да следваме правилния път.

Интригуваща в логиката на писмата е възможността ни да проследим различните вълнения на живота на самия Луцилий - пътищата, които той извървява и провокациите на съдбата, пред които се изправя. Забележителна е грижовността и личната ангажираност на Сенека към житейските ситуации и лутания на неговия приятел, така описани индиректно в отговорите, че дори и днес, след повече от 2 000 години ние сякаш намираме отговори за самите себе си.

Търсенето на собствената идентичност и потъването в различни гледни точки е един от пътищата, по които вървим, в посока да постигнем спокойствие и уравновесеност на духа. 

„Основният белег на уравновесеният ум, според мен е да може да спре и да остане насаме със себе си….Който е навсякъде, никъде не е… Питаш каква е мярката за богатство? Най-напред – да имаш колкото е необходимо, а после – колкото е достатъчно.“ 

Всеки от нас е бил изкушен от желанието да притежава много – знания, пари, приятели, добродетели. Но, за да успеем да вникнем във всяко едно от тях ни е необходим комфорта на посвещението. Да съумеем да се гмурнем в дълбочина. Да усетим цялата сила на присъствието и знанието, да благодарим и да сме доволни, с това, което имаме. Пренасищането в много случаи е еквивалентно на плъзгане по повърхността. Спокойствието на философа е неговият оазис в бурята от много думи, хора и срещи, мисли и действия. 

   Къде е мястото на приятеля до нас и дали можем да отделим себе си от това цяло, за да оценим този съюз? 

„Претегляй всичко заедно с приятеля си, но първо претегли него самият.“

Индивидуалността се смесва със себеотдаването в едно приятелство, но едва след като здравият разум ни е помогнал да направим правилната оценка. Всеки от нас има нужда от приятел, от човек, който да припознаем като сродна душа, да му се доверим напълно и да загърбим предразсъдъците и страховете си в това общуване. Впускайки се с цялото си сърце в едно приятелство ние трябва да бъдем преди всичко верни на себе си. Но по този път също се стъпва внимателно. 

„Недостатък е да вярваш на всички, недостатък е и никому да не вярваш.“

И в анализа на тази толкова естествена комуникация, Сенека ни напомня доминиращата сила на природата: „Посъветвай се с природата – тя ще ти каже, че е създала както деня, така и нощта.“  И тук получаваме разбирането  за приемането и успокоението.

Индивидуалността може да се открои само ако бъде направена ясната й и съзнателна разграниченост от тълпата. Това разбира се също е признак на силата на духа, неговата мъдрост и способност за оцеляване. 

„Лесно се минава на страната на мнозинството… Оттегли се, колкото се може по-навътре в себе си, общувай с тези, които ще те направят по-добър, приемай онези, които ти можеш да направиш по добри.“  

Сам преживял дълъг процес на изгнание и след това на уединение, Сенека открива дълбочината на собствения си дух, признава неговата сила и се впуска в изследване и анализиране на стойностните и природните устои, които ще ни направят по-добри. Именно тези напътствия той предава, чрез голяма част от писмата си към Луцилий. Много често, в своите откровения той се осланя на Епикур и неговите думи са приведени като доказателство и подкрепа. От неговата истина за силата на философията, Сенека сякаш намира собствената си убеденост и вяра в твърденията си. 

В откровенията до своя приятел, Сенека прави анализи на подадени житейски ситуации и оглежда с точност човешките отношения, като не пропуска да отбележи необходимостта от намирането и определянето на собствена, индивидуална ценностна система и мяра, според която е необходимо да се изгради житейския път. И абсолютният център на всяко едно съждение е осъзнатата мисия на философията: 

„Философията ни учи как да постъпваме, а не как да говорим и изисква всеки да живее според собствения си закон, да няма разминаване между думи и живот, а и вътре в този живот всички действия да бъдат в един тон и да са в хармония. Основната задача и основният белег на мъдростта е думи и дела да са в съгласие, човек да е верен на себе си и винаги да бъде един и същ.“ 

photo by Jeremy Cai  

Дворът

Обичам да ям тънък резен диня. Циганче – така го наричаше баба. Прилича на парче торта, но е много тънко – като хартия. Отхапвам и сокът се стича по брадичката ми. Семките… Плюя. По принцип тях най-много не обичам от динята. Обаче, когато ям такъв резен те не се забелязват чак толкова много … някак не се натрапват. Бързам, защото сокът тече и мокри фланелката ми и късите панталони. Отново някой за нещо ще крещи…

Слънчево. Лек вятър в косата ми. Тя отново е късо подстригана… по-удобно е, а и въшките…

Някак за малко съм останала сама на стълбите пред централния вход на Къщата.

Дворът е дълъг и влизайки през централната порта преминавам през всички етапи. Още като отворя портата и ме закача една камбана. Като я погледна, прилича на чан, но среден, не много голям. Звукът й обаче е силен – чувам го, където и да съм в Къщата. Точно в дясно – зад вратата, в продължение на може би два метра дължина се е разположил удобно, театрално, многозначително и многообещаващо огнен храст Текома. Цветовете му са оранжеви фунийки, чиито краища приличат на плисирани полички на балерини. Напомнят ми за огромен фойерверк, който се стича върху мен. Стъблата му са стари, изкривени като пръсти на вещици – да си знаем, че е тук много преди нас и ще е много след нас. За да мина по пътеката задължително трябва да се наведа, сякаш да призная уважение – е, ако си дете не се налага естествено. А и тогава сме равни – точно този храст Текома всъщност се превърна в символ на моето детство. Аз обаче сега стоя на стълбите, които са след края на храста и точно срещу Чешмата. 

Специално изливана за Семейството. Като цилиндър – висока и на мозайка. Под нея стои отново стандартната кофа – обикновена тогава (а днес супер „винтидж“ модерна). Просто събираше оставащата вода. От едната й страна е уникално красивият храст хортензии. Обожавам ги. Плътно напъпващо розово. Весело и засмяно. Огромни листа и огромни като перуки на капризни дами в операта снопове цветове. Весели и напудрени, хортензиите винаги стоят някак помпозно и си придават важност, но всъщност знаят, че са най-обикновен храст. Просто винаги ги поставят в началото на алеята, за да впечатляват. Особено ако за тях са полагани грижи. Те се извиват, накланят, разперват клони и листа и много настоятелно държат да покажат величието и незаменимостта си. Проблемът им обаче е, че точно до тях е … Розата! Точно тази Роза е мнооого специална. Тя е особено важен сорт. Кървавочервена. С дебели цветни листчета, на пипане като кадифе. Дори можеш да напипаш мекотата, когато ги пипнеш. ТЯ Е! Още когато влезеш в Двора и разбираш, че това е Тя! Знаеш, че за Нея се полагат особени грижи. С цялото си същество искаш да й се поклониш. Тя не флиртува с вятъра. Тя стои на положение. Много е важна и си отстоява положението. Ароматът й ме обвива като много скъп парфюм само като наближа нейната част от алеята. Тя не знае, че един ден ще я извадят много внимателно, ще я пренесат далече под един стар дъб на сянка, защото там ще почива нейната дама. На нея ще й е трудно да се съвземе след пренасянето, но като всяка себе уважаваща се Роза, на четвъртата година ще се надигне и ще вземе решение да Бъде! Дотогава обаче има много време ….

Не можеш да не се зарадваш на Здравецът. Той прелива и се закача с птичките и пчеличките. Пеперудите си играят на криеница в листата му, а аз … аз бях открила в него моя любим парфюм. Откъсвам листо, силно го втривам в дланите си (вече усещаш аромата), той пуска леко сок докато се навива на руло и точно от този сок си вземам и леко си слагам зад ушите и на пулса на китките. Ех, как само ухая на свобода, на вятър, на поляна, на истина! 

Малко след Здравеца се е наместила леха с обикновени, тривиални цветя – лалета, нарциси … стандартно. След това обаче се появяват авторитетните редици на Доматите. Те са особено важни. И го знаят. Когато са готови – а това е процес, за който се полагат много, много грижи – един Розов Домат запълва двете шепи на дядо. А те, повярвайте ми наистина са огромни. Всъщност това са най-големите ръце, които съм виждала през живота си. Помня как веднъж се прибирахме през парка, беше зима и си бях изгубила ръкавиците,  свих си юмрука и той потъна в дланта на дядо. Мисля, че никога повече не усетих тази сигурност. Трябва да съм била на около шест. Дядо, той беше магьосник. Имаше оригинален сертификат от Ford за качеството на работата си по поправка на двигатели и автомобили. Не знам къде точно работеше. Знам, че можеше да направи всичко. Наистина всичко. От стълба до парапет или стол или пейка. Имаше и магическо място … но още не сме стигнали там. 

Редиците с домати образуваха своеобразна гора. Тя бележеше края на тази цветна алея. Много важен елемент беше Стената. Цялата алея с всички тези дами и господа имаше за свой декор огромна стена обрасла с чемшир. То не беше просто стена с чемшир. Това беше водопад от листа. В тях мисля, че се случваха цели птичи истории. Гонеха се, обичаха се, пееха, танцуваха, криеха се и после се откриваха …. На места беше дребен чемшир, листата му като кленови леко се подаваха от общите вълни и махаха на вятъра. Имаше и по-едри – големи, които се показваха като скъпа декорация и придава авторитет на цялата Стена. Тази стена беше граничната крепост. Отвъд нея всичко беше различно – хората, шумът, ритъмът, вятърът, думите, погледите. Всичко започваше, когато се вгледаш и потънеш в тази стена – водопад от листа.

В дъното на Алеята, там, където свършваше Гората Домати беше моята люлка. Разбира се, че я беше направил дядо. Специално за мен! Сядахме по три деца, защото дъската беше много дълга. Приличаше по-скоро на градинска люлка – шезлонг. Имаше от двете страни по две големи тръби, които образуваха триъгълник с плочата под тях, а отгоре лост. Люлката беше на много стратегическа площадка от цялата дължина на Двора. Не пречеше на началната красота и вдъхновение, а беше непосредствено пред входа на т.нар. „черна кухня“. Това беше неофициалното място на Къщата. В него стояха всички шкафове с тайнствени подправки и знайни и незнайни тави и тигани, които се използваха само в конкретни уникални в своята същност ситуации. Това беше мястото, в което влизахме … само ние си. Тук не канехме гости (а и тези, които идваха на гости сигурно не подозираха за това тайнствено място). Тук се събирахме по спешност, когато не официализирахме разговорите. Тук дядо си държеше „лекарството“ в хладилника и всяка вечер със салатата си сипваше по една много малка чашка – толкова малка, сигурно защото „лекарството“ беше много специално и се пиеше по малки близвания. Тук беше уютно. Стърчаха дръжки на тигани, показваха се ръбове на тави, имаше си и място с готварски книги и разни бележки, разбира се освен готварската печка имаше и нафтова, която през зимата като загрееше правеше това място най-уютното в цялата огромна Къща. Просто всички други стаи бяха някак по-луксозни, по-специални. Аз се чувствах тук най-щастлива. Тук и … в Кабинета. Но той е чак в другия край на къщата. Много е далече от тук. Той е точно срещу огромния храст Текома....

За срещите

Напоследък все повече имам усещането, че съм влак. Движа се в една посока понякога бавно, друг път шеметно. Имам периоди на нищоправене и застой без причина и настроение. Не знам дали се движа по предварително предначертани релси в определена посока или в зависимост от текущите течения на времето посоката и скоростта се променят. 

Минавам през различни гари. Срещам различни хора. Застоявам се в различни светове. 

Имаше шумни гари, с много компании. Места, в които блестях и се смеех шумно. Влудяващо забавно и опияняващо. Огромни индустриални халета, с атмосфера на DJ парти и тотално замайване от хора, думи, миризми и вкусове. Продължих …

Имаше романтични гари. Места, напомнящи на малки къщи в провинцията, дъх на билки и аромат на току що сварен чай с капка ром. Нежен планински или морски вятър разрошва косите ми, усещам целувка и някъде се чуват щурци. Като слънчев лъч рано сутрин смело отеква детски плач. Продължих ….

Имаше корпоративни гари. Места с тежки врати и мраморни стълби. Ситни стъпки на високи токчета и тежки стъпки в мъжки костюми. Много папки с документи и безсмислено пълнещи се пепелници след всяка среща. Аромат на кафе, парфюм и уиски – независимо от часовия период на денонощието. Вкусът на успеха е сочен и леко трапчив, обратното напомня на пепел. Продължих …

хората …

Те сякаш си остават там. На тези гари. В тези вселени. С тези рамки на желания, щастие и болка. Със същите тревоги и същия образ в огледалото. 

Притеснително е като се срещнем днес да разбера, че не са продължили.

„Защо? Защо те притеснява това?“

Защото създадените добри отношения – или наречени приятелства – създават лъжливото чувство на сигурност и комфорт. Защото се успокоявам с факта, че има хора, които ме обичат и мислят за мен с любов, тъй както аз мисля за тях с топлина спомняйки си за всяко едно място, в което сме били заедно. Не всички обаче приемат продължаването … не всички го разбират.

Тъжно е, когато хората, които съм срещнала се вкаменяват в собственоръчно поставените си рамки. И като голям храст около тях израстват собствените им гори, скриват слънцето и тотално затварят пътя. Тогава сигурно не им остава нищо друго освен да се погледнат сериозно и също толкова сериозно да изправят гордо глава и да крякат оди за ценностите си. Като манифест. Като статукво. Като тътен пулсиращ и недопускащ възможността за диалог, нов разказ и ново видение.

„Но защо те притеснява това, приеми ги, ти нали продължаваш, предстоят нови срещи?“

Защото разбирам, че това пътешествие ме е променило. Не знам дали съм се вгледала в себе си или наоколо. Знам, че вече нямам нужда от тяхното одобрение за да се смея, да плача, да кажа силно какво обичам и как го обичам. Знам, че вече ми е абсолютно все едно дали и кое е нормално. Защото – кой определя нормалността ?! А и се уморих. Ужасно много се уморих да следвам нечии пътеводни светлини по моя път. Ставам разногледа. Тотално губя фокус съобразявайки се с чуждите ветрове и чуждия комфорт. 

Изведнъж се почувствах като във вагон без стъкла в прозорците, без опори, без … нищо. Извиках! Изкрещях! Счупих!

И си останах аз …

А всички те, впечатлени и сериозно приемащи се, първо решиха, че нещо съм се объркала и трябва ясно да ми бъде посочен правилния път. После размахаха пръст. След това, разбира се, като знаме развяха историите и думите и погледите и случките.

Продължих …

Наложи се да разчистя наоколо. Но пък се появи ново място – за новите срещи ….

И ти ли сестро поязди коня

Той е готов да го възседнеш и заедно да препускате през мечти и поляни.

Той знае, че не винаги е приятел – ценен и уважаван, много често е просто средство, оръжие или инструмент. Той е доволен … просто защото е нужен.

Истината не е това, което е!

Твоята истина не е моята истина!

Как се възползваш от някого – като го виждаш като карта, която ти е раздадена и си я отделяш да я изиграеш в най-подходящия момент?!

Как точно използваш някого – като решиш, че е патерица, с която можеш да преминеш нататък?

Как и защо го правиш, когато нямаш собствен фокус и цел?

И ти ли сестро поязди коня и реши, че след малко рандеву в поляната и държането на юздите – притежаваш и можеш да жонглираш с възможностите?!

Не е толкова лесно и е толкова важно да знаеш защо и кога са ти разрешили да пояздиш.

Минават като на лента разни хора с разни идеи, всеки решава, че може да си вземе по парче от мен – да го използва и по този начин да се придвижи напред … да поязди за малко и да стигне накъдето е тръгнал. 

Това не е приятелство, не е любов и доброта, не е … правилно.

Защото, когато наречеш някого за приятел не го яздиш, не го избираш търсейки неговите силни страни и не започваш да търсиш как и кога да ги използваш. Защото, когато наречеш някого за приятел не скриваш неговите споделени воали, за да ги разгърнеш като плащ, срещу самия него ... някога, някъде ...

Защото, когато избереш някого за приятел той може би ще ти повярва, може би, ще реши да се подпре на теб в собствения си път и тогава – в момента, в който разбере, че си кух … ще му стане тъжно. Но няма да падне!

На мен ми стана тъжно! Не самотно, не ядосано, не предадено…. Стана ми тъжно.

Много ездачи имахме с моят кон през годините. Много чужди идеи и много чужди светлини тръгвахме да гоним с вятъра …. Заради изкривена като в огледало представа за приятелството, заради запълване на нашите си собствени желания и утоляване на жаждата да бъдем необходими. Омайващо е усещането за полезност... и толкова мамещо....

Не си първата сестро, няма и да си последната. Но бъди сигурна, че си един от най-важните учители по този път.

Чувствам се като кана, от която разни хора си наливат понякога. Мярката на всеки е различна. Мярката за всеки е различна. Разни хора, с разни апетити. Разни пътища, по които те използват яздейки те да си измечтаят, че летят ...

И ти ли?!

Дано съм ти била полезна сестро! 

Успех и късмет ти желая – чарът си е в теб :)

Правила за Любовта на Шамс от Тебриз

1: Както виждаме Бога, така виждаме и себе си – едното е пряко отражение на другото. Ако Бог пробужда в ума ни главно страх и укор, това ще рече, че вътре в нас са натрупали прекалено много страх и укор. Ако виждаме Бога преизпълнен с любов и състрадание, значи такива сме и ние.

2: Пътят към истината е усилие на сърцето, а не на разума. Нека сърцето ти бъде пръв водач. Не разумът. Срещни се със себелюбието си, опълчи се срещу него и накрая го победи. Познаеш ли своето его, ще познаеш и Бога.

3: Всички, които четат Свещеното Писание, го разбират на различно равнище, в зависимост от задълбочеността на разума си. Има четири равнища на прозрение. Първото равнище - това е привидното значение и повечето хора се задоволяват с него. После идва Батин - скритото, съкровено равнище. Трето е съкровеното на съкровеното равнище. А четвъртото е толкова дълбоко, че не може да се изрази с думи и затова е обречено да остане неописано. Книжниците, които са насочили вниманието си към закона, познават привидното значение. Суфистите пък знаят съкровеното значение. Светците знаят съкровеното на съкровеното. Колкото до четвъртото равнище, то е разкрито само на пророците и на онези, които са най-близо до Бога.

4: Можеш да познаеш Бога чрез всичко и всички във всемира, защото Бог не се свежда до джамия, синагога или църква. Но ако пак искаш да разбереш къде точно е Неговото обиталище, има само едно място, където да Го търсиш: в сърцето на онзи, който го обича истински.

5: Умът и любовта са от различно тесто. Умът привързва човека и не се излага на никакви опасности, докато любовта разплита всички възли и излага на опасност всичко. Умът винаги е предпазлив и съветва: "Пази се от прекалено въодушевлиние", докато любовта казва: "О, карай! Престраши се!". Умът не се прекършва лесно, докато любовта може в миг да се превърне в отломъци. Но именно сред развалините са скрити съкровища. Едно разбито сърце крие в себе си несметни богатства.

6: Повечето неприятности по света са породени от езикови грешки и най-обикновени недоразумения. Никога не приемай думите за чиста монета. Навлезеш ли в зоната на любовта, езикът, какъвто го познаваме, става отживелица. Каквото не може да се изрази с думи, може да се разбере с мълчание.

7: Самотността и самотата са две различни неща. Когато си самотен, е лесно да изпаднеш в заблуда и да повярваш, че си на прав път. За нас по добра е самотата, защото тя означава да си сам, без да си самотен. Ала накрая е хубаво да намериш човек, човека, който да ти бъде огледало. Запомни, само в сърцето на друг можеш да видиш истински себе си и Божието присъствие в теб.

8: Каквото и да се случва в живота ти, колкото и тревожни да изглеждат нещата, не изпадай в отчаяние. И всички врати да останат затворени, Бог ще отвори само за теб нов път. Бъди благодарен! Лесно е да си благодарен, когато всичко е наред. Суфистът е благодарен не само за онова, което са му дали, а и за нещата които са му отказали.

9: Търпението не означава да стискаш зъби и да не правиш нищо. То означава да си достатъчно прозорлив, за да се довериш на крайния резултат от процеса. Какво означава търпението? То означава да гледаш бодлите и да виждаш розата, да гледаш нощта и да виждаш зората. Нетърпението означава да си толкова късоглед, че да не виждаш резултата. Който обича Бога, остава търпелив, понеже знае, че се иска време непълната луна да стане пълна. 

10: Изток, запад, юг, север - все едно е. Накъдето и да си поел, просто се увери, че всяко пътуване е пътуване навътре в теб. Ако пътуваш навътре към себе си, ще обиколиш надлъж и шир света и ще стигнеш отвъд него.

11: Акушерката знае, че няма ли болка, пътят на детето не може да се отвори и майката не може да роди. По същия начин, за да се роди ново "Аз", се искат мъки.Точно както глината трябва да мине през жежък огън, за да се кали, така и Любовта може да се усъвършенства само в болката.

12: Търсенето на любов ни променя. Който е тръгнал да търси Любов, съзрява по пътя. В мига, когато тръгнеш да търсиш Любовта, започваш да се променяш отвътре и отвън.

13: По широкия свят има повече лъжливи водачи и неистински учители, отколкото са звездите във видимия небосвод. Не допускай грешката да смяташ за свои наставници потъналите в себе си властолюбци. Истинския духовен учител няма да насочи към себе си вниманието си и няма да очаква от теб пълно подчинение и възхищение, а ще ти помогне да оцениш истинското си "Аз" и да му се възхитиш. Истинските наставници са прозрачни като стъкло. Те оставят Божията Светлина да минава през тях.

14: Постарай се да не се противопоставяш на промените, които изникват по пътя ти. Вместо това остави живота да живее чрез теб. И не се плаши, че живота ти се преобръща с главата надолу. Откъде знаеш, че онова, с което си свикнал, е по-добро от нещата които ще дойдат?

15: Бог се е захванал да довърши делото ти, и вътрешно и външно. Зает е изцяло с теб. Всеки човек е недовършено дело, което бавно, но неумолимо се приближава до съвършенството. Всички сме недовършено произведение на изкуството, което чака и се стреми да бъде създадено докрай. Бог се е заел с всеки от нас поотделно, защото човечеството е изящно изкуство, умел краснопис, където всяка отделна точица е еднакво важна за цялата картина. 

16: Лесно е да обичаш един съвършен Бог, безукорен и непогрешим, какъвто е Той. Много по-трудно е да обичаш своите ближни, другите хора с всичките им несъвършенства и недостатъци. Не забравяй, можеш да познаеш само онова, което си в състояние да обичаш. Няма мъдрост без любов. Освен ако не се научим да обичаме божието творение, не можем да обичаме истински Бога, нито до Го познаем истински.

17: Истинската мърсотия е вътре в нас. Останалото просто се отмива. Има само една мърсотия, която не може да се махне с чиста вода, и това е петното на омразата и фанатизма, заразило душата.Можеш да пречистиш с въздържание и пост тялото си, но сърцето се пречиства само с любов.

18: Цялята вселена се съдържа в един-единствен човек - в теб. Всичко, което виждаш наоколо, включително нещата, които може би не обичаш, и дори хората, които презираш и от които се гнусиш, присъства в една или друга степен и в теб. Затова не търси дявола извън себе си. Той не е някаква свръхестествена сила, която те напада отвън. Той е най-обикновен глас вътре в теб. Опознай се докрай, погледни честно и твърдо и тъмните и светлите си страни и ще постигнеш върховна форма на съзнанието. Който познава себе си, познава и Бога.

19: Искаш ли да промениш начина, по който другите гледат на теб, първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап обаче, бъди признателен за всеки бодил, който другите ще хвърлят може би по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш по дъжд от рози.

20: Не се плаши къде ще те отведе пътят. Вместо това се съсредоточи върху първата стъпка. Това е най-трудната част и именно за нея носиш отговорност. Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самият ти бъди течение.

21: Всички сме създадени по божий образ и все пак така, че всеки е различен и неповторим. Нямя двама души, които да са еднакви. Няма две сърца, които да бият в еднакъв ритъм. Ако Бог искаше всички да сме еднакви, щеше да ни създаде такива. Затова, който не уважава различиятя и налага на другите мислите си, не уважава и свещения Божи промисъл. 

22: Когато човек, обичащ Бога, влезе в пивница, тя се превръща в негова молитвена стая, но когато един пияница влезе в същата стая, тя се превръща в негова пивница. Каквото и да правим, важни са не привидностите, а онова, което носим в сърцата си. Суфистите не съдят другите по това как изглеждат и кои са. Когато гледа някого, суфистът държи и двете си очи затворени и вместо тях отваря трето око - окото, което вижда вътрешните селения.

23: Животът ни е даден за кратко и този свят не е нищо друго освен повърхностна имитация на Действителността. Само малко дете ще сбърка и ще помисли играчката за истинско нещо. Въпреки това хората или са заслепени от играчката, или без всякакво уважение я чупят и я изхвърлят. В този живот стой далеч от всякякви крайности, защото те ще разрушат вътрешното ти равновесие.Бъди винаги мек и умерен.

24: Човекът има неповторимо място в Божието творение. "Вдъхнах му от Своя дух", казва Бог. Всички ние без изключение сме сътворени като Божии наместници но земятя. Запитай се колко често се чувстваш наместник, ако изобщо се чувстваш такъв. Не забравяй, че на всеки от нас е възложено да открие в себе си Божествения дух и да живее според него.

25: Адът е тук и сега. Раят също. Престани да се плашиш от ада и да мечтаеш за рая, защото и едното, и другото е заложено в настоящия миг. Всеки път, когато се влюбим, се въздигаме в рая. Всеки път, когато мразим, завиждаме или се опълчваме срещу някого, падаме право в адския огън.

26:  Всемирът е едно. Всичко и всички са свързани помежду си чрез невидима плетеница от истории. И да го знаем, и да не го знаем, всички водим везмълвен разговор. Не причинявяй зло. Проявявай състрадание. И недей да злословиш зад гърба на другите - не отправяй дори наглед безобидни нападки! Думите, които излизат от устата ни, не изчезват, а постоянно се трупат в безграничното пространство, за да се върнат при нас, когато му дойде времето. От болката на един ще ни заболи всички. От радостта на един ще се усмихнем всички.

27: Този свят е като заснежена планина, където кънти ехото на гласа ти. Каквото и да кажеш, и добро ,и зло, ще се върне пак при теб. Затова в случай, че някой ти мисли злото, само ще усложниш положението, ако тръгнеш да злословиш за него. Ще влезеш в омагьосания кръг на мъстта. Ето защо четирийсет дни и четирийсет нощи говори и си мисли за този човек хубави неща. В края на четирийсетте дни всичко ще бъде различно, защото дълбоко в себе си ти ще бъдеш друг.

28: Миналото е въпрос на тълкуване. Бъдещето е илюзия. Светът не се движи като по права чирта през времето и не върви от миналото към бъдещето. Обратното, времето се движи на безкрайни спирали през и вътре в нас. Вечността не е безкрайно време, тя е безвремие. Ако искаш да постигнеш вечно просветление, премахни от съзнанието си миналото и бъдещето и живей в настоящия миг. Настоящия миг е единственото, което съществува и което ще съществува някога. Успееш ли да проумееш тази истина, вече никога няма да изпитваш страх.

29: Съдбата не означава, че животът ти е предначертан. Затова е признак на пълно невежество да оставиш всичко на съдбата и да не допринасяш дейно за музиката на всемира. Тази музика е всепроникваща и се състои от четирийсет различни равнища. Съдбата ти - това е равнището, където ще свириш своятя мелодия. Едва ли ще смениш инструмента, но зависи единствено от теб доколко добре ще свириш.

30: Истинският суфист е онзи, който, и да го обвиняват несправедливо, и до го осъждат поголовно, търпи безропотно и не изрича и една-единствена лоша дума за своите зложелатели. Суфистът никога не осъжда. Как е възможно да имаш противници, съперници и дори хора, които за теб са "други", при положение, че изобщо нямяш "Аз"? Как е възможно някой да осъжда, при положение, че има само Един?

31: Ако искаш да укрепиш вярата си, трябва да омекнеш в сърцето си. За да бъде вярата ти твърда като скала, сърцето ти трябва да е меко като перце. Заради болест, злополука, загуба или уплаха, по един или друг начин всички ние се изправяме пред неща, които ни учат как да станем по-малко себеични и предубедени, и по-състрадателни и великодушни. Въпреки това някой от нас усвояват урока и успяват да станат по-меки, докато други накрая стават по-непреклонни и от преди. Единственият начин да се доближиш до Истината е да разшириш сърцето си, така че то да обхване всичко човешко и в него пак да остане място за Любовта.

32: Между теб и Бога не бива да стои нищо. Нито имами, нито попове, нито равини или други пазитили на нравствеността или религиозното водачество. Нито духовни учители, нито дори вярата ти. Вярвай в своите ценности и правила, ала не ги налагай никога на другите. Ако постоянно разбиваш сърцата на хората, каквото и религиозно задължение да изпълняваш, то е безполезно. Пази се от всяко идолопоклонство, защото идолите замъгляват зрението ти. Нека твой водач бъде само и единствено Бог. Научи Истината, приятелю, но внимавай да не превърнеш истините си във фетиш.

33: Докато всички в този свят се стремят да стигнат някъде и да станат някякви, а след смъртта да оставят всичко след себе си, ти се стреми към най-високото равнище на нищото. Живей леко, без да се обременявяш с нищо, все едно си числото нула. Ние не се различаваме от гърнето. Изправени ни държи не украсата отвън, а празнотата вътре. По същия начин имами сили да вървим напред благодарение не на онова, към което се стремим, а на съзнанието за празнота.

34: Смирението не значи да си малодушен и бездеен. То не води нито до фанатизъм, нито до капитулация. Точно обратното. В смирението е заложена сила - сила, извираща отвътре. Който се подчини смирено на божественото естество на живота, ще пребъде в невъзмутимо спокойствие и мир дори когато целият широк свят е хвърлен в смут.

35: На този свят не сходствата или обичайното, а очевидните противоположности ни тласкат напред. А всички противоположности във всемира присъстват и във всеки от нас. Ето защо вярващия трябва да срещне неверника вътре в себе си. А неверника би трябвало да опознае правоверния, стаен в него. До деня, когато достигнем Съвършения човек, вярята е постепенен процес, за който е нужна неговата противоположност: неверието.

36: Този свят се крепи върху взаимозависимости. И капка доброта не остава невъзнаградена, и прашинка зло не остава ненаказано. Не се страхувай от съзаклятията, измамите и номерата на другите. Помни, че ако някой залага капан, Бог прави същото. Той е най-големият съзаклятник. Каквото и да прави, го прави красиво.

37: Бог е изкусен часовникар. Толкова точен е Неговият ред, че всичко по земята се случва когато му дойде времето. Нито минута по-късно,нито минута по-рано. И за всички без изключение часовникът върви вярно. За всеки има време той да обича и време да умре.

38: Никога не е късно да се запиташ: "Готов ли съм да променя живота си? Готов ли съм да се променя отвътре?" Наистина е много жалко, ако и един единствен ден в живота ти е същият като предишният. Във всеки миг, с всякя нова глътка въздух трябва да се обновяваш отново и отново. Има само един начин да се родиш за нов живот: да умреш преди смъртта.

39: Частите може и да се променят, но цялото винаги си остава същото. На мястото на всеки крадец, напуснал този свят, се ражда друг. И всеки почтен човек, който умира, е заменян от нов. По този начин не само нищо не остава същото, но и нищо не се променя. И да умре някой суфист, някъде се ражда друг.

40: Живот без любов не е живот. Не се питай към каква любов да се стремиш, духовна или материална, Божествена или земна, източна или западна... Започнеш ли да делиш нещата, възниква ново и ново делене. Любовта нямя етикети, няма определения. Тя просто е това, което е. Любовта е жива вода. А влюбеният е душа от огън! Светът се върти по друг начин, когато огънят обикне водата.

Из "Любов" Елиф Шафак