За Живота

„За него – Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.“

Жив и пъстър, 
като планинска река и бурно море, 
като надежда при изгрев и примирение по залез, 
като прошка и като повеля, 
като майчина ласка и целувка на любим, 
като приятелско рамо или урок от предател, 
като връх, който се страхуваш да изкачиш, 
като пещера, в която копнееш да се загубиш, 
като орис, 
като прокоба, 
като миг и като вечност ... 

Макар и предрешен понякога, красив е и сивотата си. 
Наметнал плащ на тъга, броди между дъждовните капки и силния порив на вятъра. Мълчалив и потънал в мисли. 
Наблюдаващ и чакащ, търсещ и искащ, даващ и носещ. 
Със свободата на силен водопад и избуяла тръстика в полето, 
със суровия писък на зимата и знойния аромат на лятото. 
Лятото, пълно с цветове и аромати, с мечти и ново начало. 
Начало, белязано от всички извървяни пътеки.

Той е израснал с щастието и болката на хиляди очи.
Той е надеждата в хиляди плахи усмивки.
Той е молитвата в хиляди сключени длани. 
Той е упованието в хиляди преклонени чела. 
Той е в мънистата на броеницата и в сърцето на диаманта. 
Той е в блясъка на златото и в мекотата на коприната. 
Той е песен на птица и полет на пеперуда по зеления килим па ливадата. 
Той е знанието в разтворена древна книга.

Умерен и мъдър, той знае как да предизвика и да посрещне атаките на времето. Как след опустошителна буря да изгради отново дом, как сред руините на унищожителна тишина да прозвучи детски смях. 

„За него – Живота, направил бих всичко!“ ...

Завещанието

Интересно завещание ми остави моят баща ... Месеци преди да си тръгне от тук ме посъветва да прочета една малка книжка, която щяла да ми покаже много отговори за въпросите в мен. Почти година я гледах - сложих я до снимката на татко до леглото ми и просто я гледах. Докато дойде моментът, в който започнах да я чета. Преглъщах бавно и препрочитах. Не беше книга за един дъх. Днес, няколко месеца след като я прочетох, книжката все още е неизменно до леглото ми, но вече с ясното съзнание, че вътре има отговори, на въпроси, които идват с времето - затова се откриват бавно, с времето.

"Когато напреднеш достолкова, че да изпитваш уважение към самия себе си - тогава можеш да отпратиш своя водач." Сенека Младия

Сенека и неговите „Нравствени писма до Луцилий“ са толкова поразително актуални, стопяват хилядолетните граници във времето, преминават през различните ракурси на философията през годините и като в мисловна спирала се връщат към основните стойности на съществуването, а именно добродетелта, усъвършенстването на духа, самоуважението и утвърждаването на индивидуалността.

Lucius Annaeus Seneca 

   Луций Аней Сенека Младия (Lucius Annaeus Seneca, Born: 4 BC, Córdoba, Spain - Died: 65 AD, Rome, Italy) е римски философ, поет и прозаик, оратор, виден политически и държавен деец. Той е основател и един от най-изтъкнатите представители на римската т.нар. Нова Стоа – заключителния етап от историята на стоицизма - едно от теченията в античната гръцка мисъл, получило своето наименование от атинската Stoa poikile буквално “пъстра зала”. Тя се намирала на входа на Агора - пазара на Атина и била украсена с пъстри стенописи. В нея преподавали първите представители на тази философска школа. За неин основател се смята Зенон от Китион в ранния IV-III век пр.н.е. Историята на стоицизма се разделя на  три периода: ранен, среден и нов (римски). 

   Стоицизмът се определя като явление, което включва различни теоретически проблеми, техните определения и решения. След Аристотел и първите представители на Академията стоиците насочват своите теоретически усилия към диференцирането на основните области на научното познание, по-точно на главните раздели на философията. Те били определени най-общо като физика, логика и етика. Още в древността стоиците си спечелват славата на реформатори на философския инструментариум именно с въвеждането на тези нови определения. Римският стоицизъм е последния етап от продължителния процес на развитие на стоическата философия. Характерното за новата стоа е ограниченото място, което заемат проблемите на натурфилософията - философията е поставена в услуга на практическото поведение на индивида.

   Сенека е роден е в град Кордуба (днес Кордова), провинция Бетика в Южна Испания, която тогава е била римска провинция. Произхожда от богат аристократически род, син е на Луций Аней Сенека Стари. Младият, образован и блестящ оратор Сенека в началото се е занимавал с адвокатска дейност. Бързо добива популярност и по време на управлението на Калигула влиза в сената. Една от речите му предизвиква такава завист у императора, че той заповядва да го ликвидират. Спасява го една от императорските наложници, която убеждава императора, че Сенека е тежко болен и скоро ще умре. През същата година Месалина, съпругата на Клавдий, го обвинила в прелюбодеяние с една от племенниците на императора, и след като Клавдий склонил да не го убие, го изпратил на заточение в Корсика. След почти девет години заточение, след като Месалина била убита, съпруга на Клавдий станала Агрипина, която се застъпила за него, Сенека бил не само освободен, но и назначен за възпитател на сина й - младия Нерон. 

Когато по-късно, в хода на дворцовите интриги Клавдий е отровен и на престола встъпил 16-годишният Нерон, Сенека станал негов най-близък съветник и автор на речите му, а благосклонността на императора му дала възможност да натрупа огромно благосъстояние. При убийството майката на Нерон, Сенека поддържал версията за самоубийство, с което фактически оправдавал убийството й. Това изострило взаимоотношенията му с императора, и той започнал да губи влиянието си върху него. С увеличаването на броя на престъпленията на Нерон се увеличавали и интригите срещу Сенека. Вроденото му чувство за самосъхранение го подтикнало да се оттегли от двора под предлог, че желае да се посвети на литературно-философската си дейност. Все по-редките му появи в двореца засилват подозренията на Нерон. Заподозрян в косвено участие в организирания заговор против императора, Сенека бил принуден да се самоубие по класическия римски образец - като си прерязал вените.

Животът на Сенека е бил осеян с редица житейски и политически компромиси, но теоретическото му наследство е белязано от последователна защита на каузата на философията. Римският историк Касий подчертава, че Сенека никога не е живял в съответствие с пропагандираните от него принципи. Например - той е проповядвал бедност, но се е стремял към прекомерно забогатяване и е живеел охолно. Това разминаване между думи и дела е било осъзнавано и от самия Сенека: 

“Казват ми, че животът ми не е в съгласие с учението ми. В това навремето са били упреквани и Платон, и Епикур, и Зенон. Всички философи всъщност говорят не за това как самите те живеят, а за това как трябва да се живее. Аз говоря за добродетелта, а не за себе си, и водя борба с пороците, включително и със собствените и когато смогна, тогава ще живея както трябва. Сега, обаче, не съществуват основания да бъда презиран заради хубавите ми думи, заради сърцето ми и заради напълно чистите ми помисли.” 

В своите „Нравствени писма към Луцилий“ той пише, че “най-краткият път към богатството преминава през презрението на богатството”.

   Според Сенека философията е знание, което се съобразява с културните ценности на миналото и формира духа на човека. Тя изгражда собствен стил на поведение и представлява средство за духовно усъвършенстване. И ако политиката показва как не трябва да се живее, то философията ориентира човека в условията на обществото. Във философията на Сенека етиката не е изместила напълно физиката. В духа на стоическата физика на Зенон, Сенека споделя идеята за пасивното и активното начало. 

В едно общество, което е дълбоко обременено от деформиращите образци на злото, именно философията е призвана да бъде искрен наставник и водител, противодействащ на разминаването на морала и практиката, да бъде лек на човешката душа и опора на индивида. Сенека изрично издига и подчертава епикурейската максима, че “свободата на личността преминава през робството на философията”. Натурфилософските определения в учението на Сенека служат като теоретическа предпоставка за етиката, идеите на която са достатъчно ясно дистанцирани от всички крайности и ориентирани към умереността, хармонията и добродетелта.

Главното и най-известно съчинение на Сенека е „Нравствени писма до Луцилий“. То съдържа 124 писма и е образец на римския епистоларен жанр. В него са отразени етико-философските идеи на философа. Писмата са адресирани до неговия приятел Луцилий, който от епикурейството преминава към позициите на стоицизма.

В писмата много ясно се отличава една от най-характерните черти на моралната философия на Сенека – индивидуализмът. Там четем “Човек да принадлежи на себе си и да бъде господар на себе си”, защото “който притежава макар и само себе си, всъщност притежава всичко”, всъщност “притежава способността да постъпва доблестно, да издържа на изпитанията на външните условия”, което е и “единствената гаранция за оцеляване на личността”. Размислите на Сенека в писмените беседи с неговия приятел са пътешествие през лабиринта на лутанията на духа, който се сблъсква с изкушения, съмнения, страхове и търси опората вглеждайки се навътре в себе си. Още в първите писма е показана ясно опорната роля на философията и силата на индивидуализма: „Философията изисква самоограничение, не самонаказание“  Всяко едно писмо е много личен и дълбок отговор на конкретна житейска ситуация и въпрос. Забележително е как Сенека смята за свой дълг да завърши всяко писмо с конкретно послание – мисъл, съвет, който да бъде полезен и запомнен от Луцилий. Този съвет е отправен обаче и с ясното съзнание, че тези писма са неговите разсъждения, които ще бъдат завещани на поколенията. 

   В много от анализите на „Нравствените писма до Луцилий“ се обръща голямо внимание на отношение към смъртта. Това е един от много интересните дълбоки размисли, с които отново е обяснена силата на философа заключена в негова вяра и спокойствие. 

„Философията ни дава това – пред прага на смъртта да сме весели и в каквото и състояние да е тялото, ние да сме храбри и радостни, да не се предаваме, макар и то да ни предава.“ 

Увереността, че философията е опора на духа, че е единственият път, който ни извисява над тленността е заразителна. И тук, философът не пропуска да отбележи неизменността на природата и нейните закони. Нейната сила и предопределеност, всъщност би трябвало да доведат до нашето спокойствие именно, защото нямаме власт над нея. И точно това разбиране и приемане ще доведе до успокоението, така присъщо за мъдреца и извисеният духом. 

„Но приближаващата смърт, която неизбежно идва, изисква продължителна твърдост на духа – нещо рядко срещано и постижимо единствено за мъдреца.“

В това писмо са разгледани всички възможни срещи със смъртта – от това сами да си я причиним, през това да ни застигне ненадейно и разбира се – тази смърт, в която тялото ни предава и стигаме до нея по естествен път. „Смъртта е неизбежно и непреодолимо една за всички.“ Но! Ако извървим пътя си уверени в собствената си стойност, ако сме спокойни в нейното осъзнаване и очакване – ние  ще надделеем страха. Защото „Не смъртта ни плаши, а мисълта за нея.“ Размислите за смъртта са провокирани от среща с възрастен мъж – приятел на Сенека, чиято старост го води към смъртта - мъдър и спокоен човек. Дори и днес срещата с някой постигнал такова спокойствие на духа вървейки по тази пътека, ни въвежда в размисли. Приемайки смъртта като естествена част от живота, ние се помиряваме с нея. Следваме пътя си и със всички сетива попиваме живота – толкова, колкото ни е даден. Защото най-естествения начин да намерим покой в страховете си е да ги разберем и приемем, без да се борим с тях. Именно това приемане ще ни даде възможността да изживеем всеки миг стойностно. В разсъжденията си за смъртта, Сенека следва философията на Епикур, в чието учение темата за смъртта е основна и отбелязва, че характерното за страха от смъртта е не това, че човек ще умре, т.е. че няма да е жив, а в очакването на настъпването на смъртта. Затова неговите усилия са в посока на преодоляване на страха от очакването на смъртта. В почти всички свои писма, Сенека намира опора в думите на Епикур и ги използва като аргумент за придаване на допълнителна стойност към своите собствени разсъждения.

   Има и друга тема в писмата до Луцилий, която се прокрадва в различен контекст, разглежда се от различни ъгли и има различни отражения, показани чрез размисли в общуването или провокирани от ежедневни ситуации. Това е темата за индивидуалността и разграничаването й от тълпата. За силата на духа и богатството на философията. За дълбочината, в която е необходимо да потърсим себе си, за вярата в собствената значимост, за опасностите от самозалъгване и за лостовете, на които е необходимо да се облегнем, за да следваме правилния път.

Интригуваща в логиката на писмата е възможността ни да проследим различните вълнения на живота на самия Луцилий - пътищата, които той извървява и провокациите на съдбата, пред които се изправя. Забележителна е грижовността и личната ангажираност на Сенека към житейските ситуации и лутания на неговия приятел, така описани индиректно в отговорите, че дори и днес, след повече от 2 000 години ние сякаш намираме отговори за самите себе си.

Търсенето на собствената идентичност и потъването в различни гледни точки е един от пътищата, по които вървим, в посока да постигнем спокойствие и уравновесеност на духа. 

„Основният белег на уравновесеният ум, според мен е да може да спре и да остане насаме със себе си….Който е навсякъде, никъде не е… Питаш каква е мярката за богатство? Най-напред – да имаш колкото е необходимо, а после – колкото е достатъчно.“ 

Всеки от нас е бил изкушен от желанието да притежава много – знания, пари, приятели, добродетели. Но, за да успеем да вникнем във всяко едно от тях ни е необходим комфорта на посвещението. Да съумеем да се гмурнем в дълбочина. Да усетим цялата сила на присъствието и знанието, да благодарим и да сме доволни, с това, което имаме. Пренасищането в много случаи е еквивалентно на плъзгане по повърхността. Спокойствието на философа е неговият оазис в бурята от много думи, хора и срещи, мисли и действия. 

   Къде е мястото на приятеля до нас и дали можем да отделим себе си от това цяло, за да оценим този съюз? 

„Претегляй всичко заедно с приятеля си, но първо претегли него самият.“

Индивидуалността се смесва със себеотдаването в едно приятелство, но едва след като здравият разум ни е помогнал да направим правилната оценка. Всеки от нас има нужда от приятел, от човек, който да припознаем като сродна душа, да му се доверим напълно и да загърбим предразсъдъците и страховете си в това общуване. Впускайки се с цялото си сърце в едно приятелство ние трябва да бъдем преди всичко верни на себе си. Но по този път също се стъпва внимателно. 

„Недостатък е да вярваш на всички, недостатък е и никому да не вярваш.“

И в анализа на тази толкова естествена комуникация, Сенека ни напомня доминиращата сила на природата: „Посъветвай се с природата – тя ще ти каже, че е създала както деня, така и нощта.“  И тук получаваме разбирането  за приемането и успокоението.

Индивидуалността може да се открои само ако бъде направена ясната й и съзнателна разграниченост от тълпата. Това разбира се също е признак на силата на духа, неговата мъдрост и способност за оцеляване. 

„Лесно се минава на страната на мнозинството… Оттегли се, колкото се може по-навътре в себе си, общувай с тези, които ще те направят по-добър, приемай онези, които ти можеш да направиш по добри.“  

Сам преживял дълъг процес на изгнание и след това на уединение, Сенека открива дълбочината на собствения си дух, признава неговата сила и се впуска в изследване и анализиране на стойностните и природните устои, които ще ни направят по-добри. Именно тези напътствия той предава, чрез голяма част от писмата си към Луцилий. Много често, в своите откровения той се осланя на Епикур и неговите думи са приведени като доказателство и подкрепа. От неговата истина за силата на философията, Сенека сякаш намира собствената си убеденост и вяра в твърденията си. 

В откровенията до своя приятел, Сенека прави анализи на подадени житейски ситуации и оглежда с точност човешките отношения, като не пропуска да отбележи необходимостта от намирането и определянето на собствена, индивидуална ценностна система и мяра, според която е необходимо да се изгради житейския път. И абсолютният център на всяко едно съждение е осъзнатата мисия на философията: 

„Философията ни учи как да постъпваме, а не как да говорим и изисква всеки да живее според собствения си закон, да няма разминаване между думи и живот, а и вътре в този живот всички действия да бъдат в един тон и да са в хармония. Основната задача и основният белег на мъдростта е думи и дела да са в съгласие, човек да е верен на себе си и винаги да бъде един и същ.“ 

photo by Jeremy Cai  

Дворът

Обичам да ям тънък резен диня. Циганче – така го наричаше баба. Прилича на парче торта, но е много тънко – като хартия. Отхапвам и сокът се стича по брадичката ми. Семките… Плюя. По принцип тях най-много не обичам от динята. Обаче, когато ям такъв резен те не се забелязват чак толкова много … някак не се натрапват. Бързам, защото сокът тече и мокри фланелката ми и късите панталони. Отново някой за нещо ще крещи…

Слънчево. Лек вятър в косата ми. Тя отново е късо подстригана… по-удобно е, а и въшките…

Някак за малко съм останала сама на стълбите пред централния вход на Къщата.

Дворът е дълъг и влизайки през централната порта преминавам през всички етапи. Още като отворя портата и ме закача една камбана. Като я погледна, прилича на чан, но среден, не много голям. Звукът й обаче е силен – чувам го, където и да съм в Къщата. Точно в дясно – зад вратата, в продължение на може би два метра дължина се е разположил удобно, театрално, многозначително и многообещаващо огнен храст Текома. Цветовете му са оранжеви фунийки, чиито краища приличат на плисирани полички на балерини. Напомнят ми за огромен фойерверк, който се стича върху мен. Стъблата му са стари, изкривени като пръсти на вещици – да си знаем, че е тук много преди нас и ще е много след нас. За да мина по пътеката задължително трябва да се наведа, сякаш да призная уважение – е, ако си дете не се налага естествено. А и тогава сме равни – точно този храст Текома всъщност се превърна в символ на моето детство. Аз обаче сега стоя на стълбите, които са след края на храста и точно срещу Чешмата. 

Специално изливана за Семейството. Като цилиндър – висока и на мозайка. Под нея стои отново стандартната кофа – обикновена тогава (а днес супер „винтидж“ модерна). Просто събираше оставащата вода. От едната й страна е уникално красивият храст хортензии. Обожавам ги. Плътно напъпващо розово. Весело и засмяно. Огромни листа и огромни като перуки на капризни дами в операта снопове цветове. Весели и напудрени, хортензиите винаги стоят някак помпозно и си придават важност, но всъщност знаят, че са най-обикновен храст. Просто винаги ги поставят в началото на алеята, за да впечатляват. Особено ако за тях са полагани грижи. Те се извиват, накланят, разперват клони и листа и много настоятелно държат да покажат величието и незаменимостта си. Проблемът им обаче е, че точно до тях е … Розата! Точно тази Роза е мнооого специална. Тя е особено важен сорт. Кървавочервена. С дебели цветни листчета, на пипане като кадифе. Дори можеш да напипаш мекотата, когато ги пипнеш. ТЯ Е! Още когато влезеш в Двора и разбираш, че това е Тя! Знаеш, че за Нея се полагат особени грижи. С цялото си същество искаш да й се поклониш. Тя не флиртува с вятъра. Тя стои на положение. Много е важна и си отстоява положението. Ароматът й ме обвива като много скъп парфюм само като наближа нейната част от алеята. Тя не знае, че един ден ще я извадят много внимателно, ще я пренесат далече под един стар дъб на сянка, защото там ще почива нейната дама. На нея ще й е трудно да се съвземе след пренасянето, но като всяка себе уважаваща се Роза, на четвъртата година ще се надигне и ще вземе решение да Бъде! Дотогава обаче има много време ….

Не можеш да не се зарадваш на Здравецът. Той прелива и се закача с птичките и пчеличките. Пеперудите си играят на криеница в листата му, а аз … аз бях открила в него моя любим парфюм. Откъсвам листо, силно го втривам в дланите си (вече усещаш аромата), той пуска леко сок докато се навива на руло и точно от този сок си вземам и леко си слагам зад ушите и на пулса на китките. Ех, как само ухая на свобода, на вятър, на поляна, на истина! 

Малко след Здравеца се е наместила леха с обикновени, тривиални цветя – лалета, нарциси … стандартно. След това обаче се появяват авторитетните редици на Доматите. Те са особено важни. И го знаят. Когато са готови – а това е процес, за който се полагат много, много грижи – един Розов Домат запълва двете шепи на дядо. А те, повярвайте ми наистина са огромни. Всъщност това са най-големите ръце, които съм виждала през живота си. Помня как веднъж се прибирахме през парка, беше зима и си бях изгубила ръкавиците,  свих си юмрука и той потъна в дланта на дядо. Мисля, че никога повече не усетих тази сигурност. Трябва да съм била на около шест. Дядо, той беше магьосник. Имаше оригинален сертификат от Ford за качеството на работата си по поправка на двигатели и автомобили. Не знам къде точно работеше. Знам, че можеше да направи всичко. Наистина всичко. От стълба до парапет или стол или пейка. Имаше и магическо място … но още не сме стигнали там. 

Редиците с домати образуваха своеобразна гора. Тя бележеше края на тази цветна алея. Много важен елемент беше Стената. Цялата алея с всички тези дами и господа имаше за свой декор огромна стена обрасла с чемшир. То не беше просто стена с чемшир. Това беше водопад от листа. В тях мисля, че се случваха цели птичи истории. Гонеха се, обичаха се, пееха, танцуваха, криеха се и после се откриваха …. На места беше дребен чемшир, листата му като кленови леко се подаваха от общите вълни и махаха на вятъра. Имаше и по-едри – големи, които се показваха като скъпа декорация и придава авторитет на цялата Стена. Тази стена беше граничната крепост. Отвъд нея всичко беше различно – хората, шумът, ритъмът, вятърът, думите, погледите. Всичко започваше, когато се вгледаш и потънеш в тази стена – водопад от листа.

В дъното на Алеята, там, където свършваше Гората Домати беше моята люлка. Разбира се, че я беше направил дядо. Специално за мен! Сядахме по три деца, защото дъската беше много дълга. Приличаше по-скоро на градинска люлка – шезлонг. Имаше от двете страни по две големи тръби, които образуваха триъгълник с плочата под тях, а отгоре лост. Люлката беше на много стратегическа площадка от цялата дължина на Двора. Не пречеше на началната красота и вдъхновение, а беше непосредствено пред входа на т.нар. „черна кухня“. Това беше неофициалното място на Къщата. В него стояха всички шкафове с тайнствени подправки и знайни и незнайни тави и тигани, които се използваха само в конкретни уникални в своята същност ситуации. Това беше мястото, в което влизахме … само ние си. Тук не канехме гости (а и тези, които идваха на гости сигурно не подозираха за това тайнствено място). Тук се събирахме по спешност, когато не официализирахме разговорите. Тук дядо си държеше „лекарството“ в хладилника и всяка вечер със салатата си сипваше по една много малка чашка – толкова малка, сигурно защото „лекарството“ беше много специално и се пиеше по малки близвания. Тук беше уютно. Стърчаха дръжки на тигани, показваха се ръбове на тави, имаше си и място с готварски книги и разни бележки, разбира се освен готварската печка имаше и нафтова, която през зимата като загрееше правеше това място най-уютното в цялата огромна Къща. Просто всички други стаи бяха някак по-луксозни, по-специални. Аз се чувствах тук най-щастлива. Тук и … в Кабинета. Но той е чак в другия край на къщата. Много е далече от тук. Той е точно срещу огромния храст Текома....

За срещите

Напоследък все повече имам усещането, че съм влак. Движа се в една посока понякога бавно, друг път шеметно. Имам периоди на нищоправене и застой без причина и настроение. Не знам дали се движа по предварително предначертани релси в определена посока или в зависимост от текущите течения на времето посоката и скоростта се променят. 

Минавам през различни гари. Срещам различни хора. Застоявам се в различни светове. 

Имаше шумни гари, с много компании. Места, в които блестях и се смеех шумно. Влудяващо забавно и опияняващо. Огромни индустриални халета, с атмосфера на DJ парти и тотално замайване от хора, думи, миризми и вкусове. Продължих …

Имаше романтични гари. Места, напомнящи на малки къщи в провинцията, дъх на билки и аромат на току що сварен чай с капка ром. Нежен планински или морски вятър разрошва косите ми, усещам целувка и някъде се чуват щурци. Като слънчев лъч рано сутрин смело отеква детски плач. Продължих ….

Имаше корпоративни гари. Места с тежки врати и мраморни стълби. Ситни стъпки на високи токчета и тежки стъпки в мъжки костюми. Много папки с документи и безсмислено пълнещи се пепелници след всяка среща. Аромат на кафе, парфюм и уиски – независимо от часовия период на денонощието. Вкусът на успеха е сочен и леко трапчив, обратното напомня на пепел. Продължих …

хората …

Те сякаш си остават там. На тези гари. В тези вселени. С тези рамки на желания, щастие и болка. Със същите тревоги и същия образ в огледалото. 

Притеснително е като се срещнем днес да разбера, че не са продължили.

„Защо? Защо те притеснява това?“

Защото създадените добри отношения – или наречени приятелства – създават лъжливото чувство на сигурност и комфорт. Защото се успокоявам с факта, че има хора, които ме обичат и мислят за мен с любов, тъй както аз мисля за тях с топлина спомняйки си за всяко едно място, в което сме били заедно. Не всички обаче приемат продължаването … не всички го разбират.

Тъжно е, когато хората, които съм срещнала се вкаменяват в собственоръчно поставените си рамки. И като голям храст около тях израстват собствените им гори, скриват слънцето и тотално затварят пътя. Тогава сигурно не им остава нищо друго освен да се погледнат сериозно и също толкова сериозно да изправят гордо глава и да крякат оди за ценностите си. Като манифест. Като статукво. Като тътен пулсиращ и недопускащ възможността за диалог, нов разказ и ново видение.

„Но защо те притеснява това, приеми ги, ти нали продължаваш, предстоят нови срещи?“

Защото разбирам, че това пътешествие ме е променило. Не знам дали съм се вгледала в себе си или наоколо. Знам, че вече нямам нужда от тяхното одобрение за да се смея, да плача, да кажа силно какво обичам и как го обичам. Знам, че вече ми е абсолютно все едно дали и кое е нормално. Защото – кой определя нормалността ?! А и се уморих. Ужасно много се уморих да следвам нечии пътеводни светлини по моя път. Ставам разногледа. Тотално губя фокус съобразявайки се с чуждите ветрове и чуждия комфорт. 

Изведнъж се почувствах като във вагон без стъкла в прозорците, без опори, без … нищо. Извиках! Изкрещях! Счупих!

И си останах аз …

А всички те, впечатлени и сериозно приемащи се, първо решиха, че нещо съм се объркала и трябва ясно да ми бъде посочен правилния път. После размахаха пръст. След това, разбира се, като знаме развяха историите и думите и погледите и случките.

Продължих …

Наложи се да разчистя наоколо. Но пък се появи ново място – за новите срещи ….

И ти ли сестро поязди коня

Той е готов да го възседнеш и заедно да препускате през мечти и поляни.

Той знае, че не винаги е приятел – ценен и уважаван, много често е просто средство, оръжие или инструмент. Той е доволен … просто защото е нужен.

Истината не е това, което е!

Твоята истина не е моята истина!

Как се възползваш от някого – като го виждаш като карта, която ти е раздадена и си я отделяш да я изиграеш в най-подходящия момент?!

Как точно използваш някого – като решиш, че е патерица, с която можеш да преминеш нататък?

Как и защо го правиш, когато нямаш собствен фокус и цел?

И ти ли сестро поязди коня и реши, че след малко рандеву в поляната и държането на юздите – притежаваш и можеш да жонглираш с възможностите?!

Не е толкова лесно и е толкова важно да знаеш защо и кога са ти разрешили да пояздиш.

Минават като на лента разни хора с разни идеи, всеки решава, че може да си вземе по парче от мен – да го използва и по този начин да се придвижи напред … да поязди за малко и да стигне накъдето е тръгнал. 

Това не е приятелство, не е любов и доброта, не е … правилно.

Защото, когато наречеш някого за приятел не го яздиш, не го избираш търсейки неговите силни страни и не започваш да търсиш как и кога да ги използваш. Защото, когато наречеш някого за приятел не скриваш неговите споделени воали, за да ги разгърнеш като плащ, срещу самия него ... някога, някъде ...

Защото, когато избереш някого за приятел той може би ще ти повярва, може би, ще реши да се подпре на теб в собствения си път и тогава – в момента, в който разбере, че си кух … ще му стане тъжно. Но няма да падне!

На мен ми стана тъжно! Не самотно, не ядосано, не предадено…. Стана ми тъжно.

Много ездачи имахме с моят кон през годините. Много чужди идеи и много чужди светлини тръгвахме да гоним с вятъра …. Заради изкривена като в огледало представа за приятелството, заради запълване на нашите си собствени желания и утоляване на жаждата да бъдем необходими. Омайващо е усещането за полезност... и толкова мамещо....

Не си първата сестро, няма и да си последната. Но бъди сигурна, че си един от най-важните учители по този път.

Чувствам се като кана, от която разни хора си наливат понякога. Мярката на всеки е различна. Мярката за всеки е различна. Разни хора, с разни апетити. Разни пътища, по които те използват яздейки те да си измечтаят, че летят ...

И ти ли?!

Дано съм ти била полезна сестро! 

Успех и късмет ти желая – чарът си е в теб :)

Правила за Любовта на Шамс от Тебриз

1: Както виждаме Бога, така виждаме и себе си – едното е пряко отражение на другото. Ако Бог пробужда в ума ни главно страх и укор, това ще рече, че вътре в нас са натрупали прекалено много страх и укор. Ако виждаме Бога преизпълнен с любов и състрадание, значи такива сме и ние.

2: Пътят към истината е усилие на сърцето, а не на разума. Нека сърцето ти бъде пръв водач. Не разумът. Срещни се със себелюбието си, опълчи се срещу него и накрая го победи. Познаеш ли своето его, ще познаеш и Бога.

3: Всички, които четат Свещеното Писание, го разбират на различно равнище, в зависимост от задълбочеността на разума си. Има четири равнища на прозрение. Първото равнище - това е привидното значение и повечето хора се задоволяват с него. После идва Батин - скритото, съкровено равнище. Трето е съкровеното на съкровеното равнище. А четвъртото е толкова дълбоко, че не може да се изрази с думи и затова е обречено да остане неописано. Книжниците, които са насочили вниманието си към закона, познават привидното значение. Суфистите пък знаят съкровеното значение. Светците знаят съкровеното на съкровеното. Колкото до четвъртото равнище, то е разкрито само на пророците и на онези, които са най-близо до Бога.

4: Можеш да познаеш Бога чрез всичко и всички във всемира, защото Бог не се свежда до джамия, синагога или църква. Но ако пак искаш да разбереш къде точно е Неговото обиталище, има само едно място, където да Го търсиш: в сърцето на онзи, който го обича истински.

5: Умът и любовта са от различно тесто. Умът привързва човека и не се излага на никакви опасности, докато любовта разплита всички възли и излага на опасност всичко. Умът винаги е предпазлив и съветва: "Пази се от прекалено въодушевлиние", докато любовта казва: "О, карай! Престраши се!". Умът не се прекършва лесно, докато любовта може в миг да се превърне в отломъци. Но именно сред развалините са скрити съкровища. Едно разбито сърце крие в себе си несметни богатства.

6: Повечето неприятности по света са породени от езикови грешки и най-обикновени недоразумения. Никога не приемай думите за чиста монета. Навлезеш ли в зоната на любовта, езикът, какъвто го познаваме, става отживелица. Каквото не може да се изрази с думи, може да се разбере с мълчание.

7: Самотността и самотата са две различни неща. Когато си самотен, е лесно да изпаднеш в заблуда и да повярваш, че си на прав път. За нас по добра е самотата, защото тя означава да си сам, без да си самотен. Ала накрая е хубаво да намериш човек, човека, който да ти бъде огледало. Запомни, само в сърцето на друг можеш да видиш истински себе си и Божието присъствие в теб.

8: Каквото и да се случва в живота ти, колкото и тревожни да изглеждат нещата, не изпадай в отчаяние. И всички врати да останат затворени, Бог ще отвори само за теб нов път. Бъди благодарен! Лесно е да си благодарен, когато всичко е наред. Суфистът е благодарен не само за онова, което са му дали, а и за нещата които са му отказали.

9: Търпението не означава да стискаш зъби и да не правиш нищо. То означава да си достатъчно прозорлив, за да се довериш на крайния резултат от процеса. Какво означава търпението? То означава да гледаш бодлите и да виждаш розата, да гледаш нощта и да виждаш зората. Нетърпението означава да си толкова късоглед, че да не виждаш резултата. Който обича Бога, остава търпелив, понеже знае, че се иска време непълната луна да стане пълна. 

10: Изток, запад, юг, север - все едно е. Накъдето и да си поел, просто се увери, че всяко пътуване е пътуване навътре в теб. Ако пътуваш навътре към себе си, ще обиколиш надлъж и шир света и ще стигнеш отвъд него.

11: Акушерката знае, че няма ли болка, пътят на детето не може да се отвори и майката не може да роди. По същия начин, за да се роди ново "Аз", се искат мъки.Точно както глината трябва да мине през жежък огън, за да се кали, така и Любовта може да се усъвършенства само в болката.

12: Търсенето на любов ни променя. Който е тръгнал да търси Любов, съзрява по пътя. В мига, когато тръгнеш да търсиш Любовта, започваш да се променяш отвътре и отвън.

13: По широкия свят има повече лъжливи водачи и неистински учители, отколкото са звездите във видимия небосвод. Не допускай грешката да смяташ за свои наставници потъналите в себе си властолюбци. Истинския духовен учител няма да насочи към себе си вниманието си и няма да очаква от теб пълно подчинение и възхищение, а ще ти помогне да оцениш истинското си "Аз" и да му се възхитиш. Истинските наставници са прозрачни като стъкло. Те оставят Божията Светлина да минава през тях.

14: Постарай се да не се противопоставяш на промените, които изникват по пътя ти. Вместо това остави живота да живее чрез теб. И не се плаши, че живота ти се преобръща с главата надолу. Откъде знаеш, че онова, с което си свикнал, е по-добро от нещата които ще дойдат?

15: Бог се е захванал да довърши делото ти, и вътрешно и външно. Зает е изцяло с теб. Всеки човек е недовършено дело, което бавно, но неумолимо се приближава до съвършенството. Всички сме недовършено произведение на изкуството, което чака и се стреми да бъде създадено докрай. Бог се е заел с всеки от нас поотделно, защото човечеството е изящно изкуство, умел краснопис, където всяка отделна точица е еднакво важна за цялата картина. 

16: Лесно е да обичаш един съвършен Бог, безукорен и непогрешим, какъвто е Той. Много по-трудно е да обичаш своите ближни, другите хора с всичките им несъвършенства и недостатъци. Не забравяй, можеш да познаеш само онова, което си в състояние да обичаш. Няма мъдрост без любов. Освен ако не се научим да обичаме божието творение, не можем да обичаме истински Бога, нито до Го познаем истински.

17: Истинската мърсотия е вътре в нас. Останалото просто се отмива. Има само една мърсотия, която не може да се махне с чиста вода, и това е петното на омразата и фанатизма, заразило душата.Можеш да пречистиш с въздържание и пост тялото си, но сърцето се пречиства само с любов.

18: Цялята вселена се съдържа в един-единствен човек - в теб. Всичко, което виждаш наоколо, включително нещата, които може би не обичаш, и дори хората, които презираш и от които се гнусиш, присъства в една или друга степен и в теб. Затова не търси дявола извън себе си. Той не е някаква свръхестествена сила, която те напада отвън. Той е най-обикновен глас вътре в теб. Опознай се докрай, погледни честно и твърдо и тъмните и светлите си страни и ще постигнеш върховна форма на съзнанието. Който познава себе си, познава и Бога.

19: Искаш ли да промениш начина, по който другите гледат на теб, първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап обаче, бъди признателен за всеки бодил, който другите ще хвърлят може би по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш по дъжд от рози.

20: Не се плаши къде ще те отведе пътят. Вместо това се съсредоточи върху първата стъпка. Това е най-трудната част и именно за нея носиш отговорност. Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самият ти бъди течение.

21: Всички сме създадени по божий образ и все пак така, че всеки е различен и неповторим. Нямя двама души, които да са еднакви. Няма две сърца, които да бият в еднакъв ритъм. Ако Бог искаше всички да сме еднакви, щеше да ни създаде такива. Затова, който не уважава различиятя и налага на другите мислите си, не уважава и свещения Божи промисъл. 

22: Когато човек, обичащ Бога, влезе в пивница, тя се превръща в негова молитвена стая, но когато един пияница влезе в същата стая, тя се превръща в негова пивница. Каквото и да правим, важни са не привидностите, а онова, което носим в сърцата си. Суфистите не съдят другите по това как изглеждат и кои са. Когато гледа някого, суфистът държи и двете си очи затворени и вместо тях отваря трето око - окото, което вижда вътрешните селения.

23: Животът ни е даден за кратко и този свят не е нищо друго освен повърхностна имитация на Действителността. Само малко дете ще сбърка и ще помисли играчката за истинско нещо. Въпреки това хората или са заслепени от играчката, или без всякакво уважение я чупят и я изхвърлят. В този живот стой далеч от всякякви крайности, защото те ще разрушат вътрешното ти равновесие.Бъди винаги мек и умерен.

24: Човекът има неповторимо място в Божието творение. "Вдъхнах му от Своя дух", казва Бог. Всички ние без изключение сме сътворени като Божии наместници но земятя. Запитай се колко често се чувстваш наместник, ако изобщо се чувстваш такъв. Не забравяй, че на всеки от нас е възложено да открие в себе си Божествения дух и да живее според него.

25: Адът е тук и сега. Раят също. Престани да се плашиш от ада и да мечтаеш за рая, защото и едното, и другото е заложено в настоящия миг. Всеки път, когато се влюбим, се въздигаме в рая. Всеки път, когато мразим, завиждаме или се опълчваме срещу някого, падаме право в адския огън.

26:  Всемирът е едно. Всичко и всички са свързани помежду си чрез невидима плетеница от истории. И да го знаем, и да не го знаем, всички водим везмълвен разговор. Не причинявяй зло. Проявявай състрадание. И недей да злословиш зад гърба на другите - не отправяй дори наглед безобидни нападки! Думите, които излизат от устата ни, не изчезват, а постоянно се трупат в безграничното пространство, за да се върнат при нас, когато му дойде времето. От болката на един ще ни заболи всички. От радостта на един ще се усмихнем всички.

27: Този свят е като заснежена планина, където кънти ехото на гласа ти. Каквото и да кажеш, и добро ,и зло, ще се върне пак при теб. Затова в случай, че някой ти мисли злото, само ще усложниш положението, ако тръгнеш да злословиш за него. Ще влезеш в омагьосания кръг на мъстта. Ето защо четирийсет дни и четирийсет нощи говори и си мисли за този човек хубави неща. В края на четирийсетте дни всичко ще бъде различно, защото дълбоко в себе си ти ще бъдеш друг.

28: Миналото е въпрос на тълкуване. Бъдещето е илюзия. Светът не се движи като по права чирта през времето и не върви от миналото към бъдещето. Обратното, времето се движи на безкрайни спирали през и вътре в нас. Вечността не е безкрайно време, тя е безвремие. Ако искаш да постигнеш вечно просветление, премахни от съзнанието си миналото и бъдещето и живей в настоящия миг. Настоящия миг е единственото, което съществува и което ще съществува някога. Успееш ли да проумееш тази истина, вече никога няма да изпитваш страх.

29: Съдбата не означава, че животът ти е предначертан. Затова е признак на пълно невежество да оставиш всичко на съдбата и да не допринасяш дейно за музиката на всемира. Тази музика е всепроникваща и се състои от четирийсет различни равнища. Съдбата ти - това е равнището, където ще свириш своятя мелодия. Едва ли ще смениш инструмента, но зависи единствено от теб доколко добре ще свириш.

30: Истинският суфист е онзи, който, и да го обвиняват несправедливо, и до го осъждат поголовно, търпи безропотно и не изрича и една-единствена лоша дума за своите зложелатели. Суфистът никога не осъжда. Как е възможно да имаш противници, съперници и дори хора, които за теб са "други", при положение, че изобщо нямяш "Аз"? Как е възможно някой да осъжда, при положение, че има само Един?

31: Ако искаш да укрепиш вярата си, трябва да омекнеш в сърцето си. За да бъде вярата ти твърда като скала, сърцето ти трябва да е меко като перце. Заради болест, злополука, загуба или уплаха, по един или друг начин всички ние се изправяме пред неща, които ни учат как да станем по-малко себеични и предубедени, и по-състрадателни и великодушни. Въпреки това някой от нас усвояват урока и успяват да станат по-меки, докато други накрая стават по-непреклонни и от преди. Единственият начин да се доближиш до Истината е да разшириш сърцето си, така че то да обхване всичко човешко и в него пак да остане място за Любовта.

32: Между теб и Бога не бива да стои нищо. Нито имами, нито попове, нито равини или други пазитили на нравствеността или религиозното водачество. Нито духовни учители, нито дори вярата ти. Вярвай в своите ценности и правила, ала не ги налагай никога на другите. Ако постоянно разбиваш сърцата на хората, каквото и религиозно задължение да изпълняваш, то е безполезно. Пази се от всяко идолопоклонство, защото идолите замъгляват зрението ти. Нека твой водач бъде само и единствено Бог. Научи Истината, приятелю, но внимавай да не превърнеш истините си във фетиш.

33: Докато всички в този свят се стремят да стигнат някъде и да станат някякви, а след смъртта да оставят всичко след себе си, ти се стреми към най-високото равнище на нищото. Живей леко, без да се обременявяш с нищо, все едно си числото нула. Ние не се различаваме от гърнето. Изправени ни държи не украсата отвън, а празнотата вътре. По същия начин имами сили да вървим напред благодарение не на онова, към което се стремим, а на съзнанието за празнота.

34: Смирението не значи да си малодушен и бездеен. То не води нито до фанатизъм, нито до капитулация. Точно обратното. В смирението е заложена сила - сила, извираща отвътре. Който се подчини смирено на божественото естество на живота, ще пребъде в невъзмутимо спокойствие и мир дори когато целият широк свят е хвърлен в смут.

35: На този свят не сходствата или обичайното, а очевидните противоположности ни тласкат напред. А всички противоположности във всемира присъстват и във всеки от нас. Ето защо вярващия трябва да срещне неверника вътре в себе си. А неверника би трябвало да опознае правоверния, стаен в него. До деня, когато достигнем Съвършения човек, вярята е постепенен процес, за който е нужна неговата противоположност: неверието.

36: Този свят се крепи върху взаимозависимости. И капка доброта не остава невъзнаградена, и прашинка зло не остава ненаказано. Не се страхувай от съзаклятията, измамите и номерата на другите. Помни, че ако някой залага капан, Бог прави същото. Той е най-големият съзаклятник. Каквото и да прави, го прави красиво.

37: Бог е изкусен часовникар. Толкова точен е Неговият ред, че всичко по земята се случва когато му дойде времето. Нито минута по-късно,нито минута по-рано. И за всички без изключение часовникът върви вярно. За всеки има време той да обича и време да умре.

38: Никога не е късно да се запиташ: "Готов ли съм да променя живота си? Готов ли съм да се променя отвътре?" Наистина е много жалко, ако и един единствен ден в живота ти е същият като предишният. Във всеки миг, с всякя нова глътка въздух трябва да се обновяваш отново и отново. Има само един начин да се родиш за нов живот: да умреш преди смъртта.

39: Частите може и да се променят, но цялото винаги си остава същото. На мястото на всеки крадец, напуснал този свят, се ражда друг. И всеки почтен човек, който умира, е заменян от нов. По този начин не само нищо не остава същото, но и нищо не се променя. И да умре някой суфист, някъде се ражда друг.

40: Живот без любов не е живот. Не се питай към каква любов да се стремиш, духовна или материална, Божествена или земна, източна или западна... Започнеш ли да делиш нещата, възниква ново и ново делене. Любовта нямя етикети, няма определения. Тя просто е това, което е. Любовта е жива вода. А влюбеният е душа от огън! Светът се върти по друг начин, когато огънят обикне водата.

Из "Любов" Елиф Шафак

С маска

С маска пред нашите близки - 
за да не ги уплашим!
С маска пред нашите приятели -
за да останат наши.
С маска отричаме всичко -
за да сме като всички! 
И любовта отричаме  - 
пред тези, които обичаме.

А вечер тихо на пръсти влиза Рогатият.
И трима на чашка сядаме - 
Той,
ние
и Непознатият!

Иглика Пеева

Орис

Някой някога ме е орисал

да бъда жив мечтател в пепелта

на малката вселенска вярност - 

безкрайност, в земна пълнота.

Някой някога ме е орисал

във капка дъжд да давя онзи зов,

всред който струйката на вечността се влива

в безчестието на нощта.

Някой някога ме е орисал

да търся в здрача лъч звезда,

която хората не виждат

повити в делничната пелена.

Някой някога ме е орисал

да дишам в небитието на денят,

във който утрото и залеза се сливат

в красива, страстна грехота.

Някой някога ме е орисал ....

Кога ли е било?

Къде?

В жарта да бъда огнен пламък,

а в пламъкът - парченце лед!

1992 г.

Мило момче ....

Из цикъла "Зрялост / Незрялост"

Знам, че имаш нужда от време, обаче мило момче, аз продължавам напред! Напоследък забелязвам, че минавам с висока скорост през дните …. Преди години спирах, когато видя нещо интересно (обикновено това бяха мъже, по-рядко жени, но винаги бяха възможности за страхотно преживяване). С времето разбрах, че отклонявайки се бавя само себе си (изживявам, страдам, самозалъгвам се, разбираш нали?!)

…  Дали обаче, това са спирания, които отклоняват или са спирания, които зареждат (пак се отплеснах)…

Както и да е, днес вече времето ми лети много бързо, дните се надпреварват, осъзнах, че след 40 имам толкова несвършени неща, които съм оставила за после… (неясно кога). Не искам повече да отлагам. Моят път е този, който виждам пред себе си. Преминавам през много и различни възможности за отклонения, малки и скрити улички, светещи прозорци в някои от тях, чудна музика и звънко парти … не мога да спра, да завия, оказва се, че нямам време.
Ако искаш – тръгни с мен. Може да е за малко (със сигурност няма да е за дълго, твоят път е друг). Ще полетим заедно, ще ни бъде много приятно, ще поиграем, ще се забавляваме, ще изживеем страхотни моменти – обещавам ти. После мило мое момче (не знам кога) ти ще трябва да полетиш в твоята посока и без да сме тъжни ще сме благодарни, че сме имали тези моменти заедно. Ей така, без да си обещаваме, без да мислим от сега за „ако“ и „защо“ или „редно ли е“. Не, не е! Но понякога плахо, може би тихо на пръсти искам да спра да бъда разумна, да не си задавам въпроси, просто да затворя очи и да се понеса с вятъра.

Така че – скачай преди да сме се разминали!

Време около Богоявление

Време ... време за подреждане на пъзела докато си впримчен в клетката на ... рамките на времето. Празник е, магически! От полунощ търся думи, за да си подредя желанието, защото всяка подредба ми се струва нелепо обикновена или пък някак плоска - двуизмерна. Говорих с приятелка, която никога не знае кой ден сме и кой ден предстои. Завидях й! Не, всъщност само й се усмихнах - такава си е, светла ... и аз такава си я обичам - неориентирана някак си и в същото време точно знаеща какво иска. Магическото наметало на дните, подгизнало днес от многото дъжд сякаш се опита да ми пренареди думите в желанието. И аз спокойно склоних глава и се оставих времето да ме погали по косата... Пък каквото ще да става! 

New Year

Започна се! Творческа ще е тази година, с много отворени врати пред мен и през всичките чувам шаващи идеи, които спящи досега са чакали да бъдат събудени... мисля си, че трябва да се рискува в този живот, защото иначе той просто се изсипва между пръстите като току що загребан пясък. Оглеждам се и виждам цял куп неизписани бели листа, и истории, които чакат да бъдат разказани ... изживени .... от мен, сега ...

"Има неща, които можем да изоставим. Черния призрак го няма. Гласът ми като че ли е станал по.уверен, по-дързък. В него се усеща нотка, която ако се заслушам внимателно, съм сигурна, че ще разпозная. Нотка на непокорство, дори въодушевление. Страховете ми ги няма. Теб също те няма, маман, въпреки, че винаги ще те чувам да ми говориш. Вече няма да се страхувам от образа си в огледалото. Анук се усмихва насън. Можех да остана мама, тук имаме дом, приятели. Ветропоказателят през прозореца ми се върти, върти. представям си, че го слушам седмица след седмица, година след година. Представям си, че поглеждам през прозореца в една зимна утрин. Новият глас в мен избухва в смях, звукът е нещо като завръщане у дома. Новият живот в мен се завъртя се завъртя леко, сладостно. Анук бълнува, от устата й се ронят безсмислени звуци. Малките й ръчички се впиват в рамото ми.

- Моля те - Гласът й потъва в пуловера ми. - Попей ми маман. - Отваря очи. Земята, видяна от голяма височина, има същия зеленикаво-синкав отенък.

- Добре.

Тя се унася, а аз подхващам тихичко .....

С надеждата, че и този път ще е приспивна песен. Че вятърът няма да чуе. че този път ... моля те, само този път ...ще си тръгне без нас."

Из "Шоколад",Джоан Харис

Трети март

Вървях нагоре по пътеката в планината, а вятърът бясно се гонеше в косата ми. Преваляше обед и слънцето напичаше, но беше студено – началото на март. Мислех си колко и какви стъпки за ходили през шумата на тази пътека. Гонени, бягащи или просто като мен – търсещи. Манастирът бе след още няколко завоя. Знам, че там Яворов е писал  „Две хубави очи“, избягал е от суетата и шума на града. Качвах се бавно, не бързах. Бях загубила способността просто да се разхождам безцелно. Имах нужда от опорна точка във времето - цел, път, срок. Пред мен на един камък седеше малко момче и с пръчка ровеше поточето в краката си. Върволица от хора се качваше нагоре, друга слизаше надолу, а разговорите им се сливаха с вятъра. 

В краката ми се гонеха жълтокафяви листа и счупени съчки. На места се виждаше все още неразтопил се сняг, който скърцаше глухо под обувките на планинските гости. Винаги съм се възхищавала на почти вълшебната откритост, която обгръща хората в планината. Всички се поздравяват, усмихват се, когато се разминават, готови са да си помогнат. Странно, но това е само тук, в тази сякаш откъсната среда. Пресичайки шосето нагоре и излизайки от автомобилите си, вдишвайки от свежия планински въздух нещо във всеки се променя.

Най-после стигнах двора на манастира. Кокичета и минзухари бяха облели лехите от двете страни на пътеките. Детски смях и звук от бягащи крачета изпълваше въздуха с аромат на вечно детство. Седнах на обляната от слънце пейка и се заслушах в птичките, в стъпките, в приглушените разговори и смях наоколо, смесени със свирката на вятъра. Дали Яворов е стоял на нея ?! Миришеше на живот, на вечност и непреходност. Много ясно ме проряза сигурността, че както преди мен тук, на тази пейка са стояли хиляди хора, с гонещи се мисли, така и много след като аз самата се превърна във вятър, дворът ще продължи да се оглася от смеха и гонитбата на други деца, в друго време.

Това е историята. Много наслагани стъпки едни върху други в годините. Много изречени думи в свирнята на вятъра. От всичките като рог се извиват най-ценните, за да бъдат запомнени. И в годините се превръщат сякаш в медали, които носим на реверите си щастливи, че сме част от тази история. Горди, че стъпваме по същите пътеки като древните. Надявайки се, че ще попием от тяхната мъдрост и смелост. 

Това е България

Като огнена топка в дланта ми,

като спомен донесен от вятъра

Като болка замряла в очакване

Като копнеж за летен сън

Като ехо на хайдушка песен

Като щрих в рисунка

Като ручей и сноп лъчи

Като допир до черга

Като звън на чанове

България .... и вярвам в нея ....