2014/02/19

През отворения прозорец на пролетта ми

Чувствам се едновременно пълна и празна!

Като къща с много отворени прозорци, през които влиза свеж въздух, морски капки довяни с вятъра и аромата на полски цветя. Изведнъж се изпълвам с непреодолимото желание да летя. Пролетта дойде много рано тази година. Не усетих зимата, някак не ми и беше много студено. Нямах време да се размислям, да  анализирам... Нямах  време да се чудя и оглеждам. Много бързо светна слънцето :) Отворха се рязко прозорците и трябваше буквално за часове да определям приоритети, да подреждам пътечки и да тръгна по тях... Дори не се замислях трябва ли, може ли, просто знаех, че точно тази пролет чакам от години.

Прекрасно е! Сякаш кратката зима, беше по-скоро като среща в някоя планинска хижа. Там се спираш за една нощ след дългия преход. Запалваш огън, овиваш се в одеало и докато вдишваш с пълни дробове аромата на бор и гора благодариш и заспиваш щастлив, че си тук, че те има, че си се изкачил до този връх. Изведнъж идва утрото, ставаш с изгрева и тръгваш. Бързаш, без да е неприятно, просто те чака много път до горе, зареден си с енергия, с песни и още по-отворени дробове.

Преди да дойде зимата беше голяма вихрушка от емоции. Хора, превърнали се в пример за целия ми живот се оказаха крехки, объркани и в безпътен кръстопът. Хора, които смятах, че са много щастливи всъщност се оказаха просто наметнати с наметало на привиден комфорт, а отдолу бяха самотни, необичани и необичащи. Аз се оказах по някаква причина на пътя на тези хора точно в този момент, в който имаха нужда да споделят. Или пък нямаха нужда, а просто то излезе от тях. Чувството, което като вик за помощ искаше да бъде чуто, да бъде споделено, да бъде изплято в хор, а не - соло.

Не знам дали аз им помогнах. Не знам и дали всъщност това е била целта. Те на мен обаче помогнаха много. Успокоиха ме, направиха така, че катакомбите в главата ми светнаха. Не бяха вече толкова страшни и невъзможно абсурдни.

Естествено прочетох случайно попаднали ми много подходящи книги. Не знам дали любовта или пък илюзиите или хаоса в световен мащаб, но нещо безкрайно ме успокои. Мисля си, че всъщност трябва да бързаме, защото наистина има много неща за правене в този живот. Мисля обаче, че по същия начин трябва да умеем да спираме, да се полюбуваме ... на себе си. Всъщност да обичаш себе си и да зачетеш собствените си желания се оказа доста трудно начинание. Кой ни научи, че трябва да сложим като наморник ограничения на измислена чужда реалност? Кога точно от свободни деца и непреклонни тийнеджери загубихме страстта и се превърнахме в умерено движещи се индивиди, които четат за здравословно хранене и за това „как да се държим с приятелите си“? Кога забравихме отговора на въпроса „Какво ме прави щастлив?“

Днес трябваше да отговоря на един човек с нещо като мнение за неговия избор. Много близък за мен човек. С много опит и много мечти. Уморен човек от надпреварата със собствените си изгубени каузи. Единственото, за което ми стана мъчно е, че той беше забравил как да бъде щастлив. И то именно в абсолютното, почти маниалко желание да задоволява прищевките си оправдавайки ги с това че е псевдоонеправдан от живота. А той е жив! И човека и Живота! И докога този Живот ще търпи напразните ни лутания и безсмислени лабиринти на собственото ни объркано съзнание. Кой трябва да ни научи да сме добри със себе си? Това не се чете в дебели лъскави книги, това го няма и между редовете на класиците... Любовта към себе си е нещо, което вятъра довява през отворения прозорец на пролетта ни.

Ние обаче решаваме дали сме в пролетта или още не можем да се събудим от зимния сън в планинската хижа. Ние решаваме дали ще отворим прозорците и ще пуснем свежия въздух и никой, никога не може да ни накара да го направим ... освен душата ни. А тя ни говори на своя език, а ние не я слушаме....