Вървях нагоре по пътеката в
планината, а вятърът бясно се гонеше в косата ми. Преваляше обед и слънцето
напичаше, но беше студено – началото на март. Мислех си колко и какви стъпки за
ходили през шумата на тази пътека. Гонени, бягащи или просто като мен – търсещи.
Манастирът бе след още няколко завоя. Знам, че там Яворов е писал „Две хубави очи“, избягал е от суетата и шума
на града. Качвах се бавно, не бързах. Бях загубила способността просто да се
разхождам безцелно. Имах нужда от опорна точка във времето - цел, път, срок.
Пред мен на един камък седеше малко момче и с пръчка ровеше поточето в
краката си. Върволица от хора се качваше нагоре, друга слизаше надолу, а
разговорите им се сливаха с вятъра.
В краката ми се гонеха
жълтокафяви листа и счупени съчки. На места се виждаше все още неразтопил се
сняг, който скърцаше глухо под обувките на планинските гости. Винаги съм се
възхищавала на почти вълшебната откритост, която обгръща хората в планината.
Всички се поздравяват, усмихват се, когато се разминават, готови са да си
помогнат. Странно, но това е само тук, в тази сякаш откъсната среда. Пресичайки
шосето нагоре и излизайки от автомобилите си, вдишвайки от свежия планински
въздух нещо във всеки се променя.
Най-после стигнах двора на
манастира. Кокичета и минзухари бяха облели лехите от двете страни на пътеките.
Детски смях и звук от бягащи крачета изпълваше въздуха с аромат на вечно
детство. Седнах на обляната от слънце пейка и се заслушах в птичките, в стъпките,
в приглушените разговори и смях наоколо, смесени със свирката на вятъра. Дали
Яворов е стоял на нея ?! Миришеше на живот, на вечност и непреходност. Много
ясно ме проряза сигурността, че както преди мен тук, на тази пейка са стояли
хиляди хора, с гонещи се мисли, така и много след като аз самата се превърна
във вятър, дворът ще продължи да се оглася от смеха и гонитбата на други деца,
в друго време.
Това е историята.
Много наслагани стъпки едни върху други в годините. Много изречени думи в
свирнята на вятъра. От всичките като рог се извиват най-ценните, за да бъдат
запомнени. И в годините се превръщат сякаш в медали, които носим на реверите си
щастливи, че сме част от тази история. Горди, че стъпваме по същите пътеки като
древните. Надявайки се, че ще попием от тяхната мъдрост и смелост.
Като огнена
топка в дланта ми,
като спомен
донесен от вятъра
Като болка
замряла в очакване
Като копнеж за
летен сън
Като ехо на
хайдушка песен
Като щрих в
рисунка
Като ручей и сноп
лъчи
Като допир до
черга
Като звън на
чанове
България .... и вярвам в нея ....
