Пълзим нагоре по склона нарамили торби, смълчани и умислени. Гробището се намира точно на върха. Не знам защо там са решили да го построят. Може би, за да е по-близко до синевата, до вятъра. Хората рядко идват на това гробище. А и как да идват, като няма път. Трябва да се изкачваш по склона бавно и тежко. Винаги, когато стигна горе ми е тежко. А днес – тълпи от смълчани и умислени хора. Идват, извършват едни ритуали и си тръгват.
Не мога да спра да мисля за тези, които си отидоха от живота ми. Имам много близки и не толкова близки. Има и млади и стари. Има и такива, с които не сме се познавали, но са били част от живота ми. Празно остава, пусто някак си. Душата излиза, освобождава се и излита. А ние оставаме тук …. За кого всъщност страдаме? Най-много съжалявам, че времето никога не е достатъчно. Никога не е стигнало, за да си кажем всичко, за да изживеем всичко. Когато вълната те удари съжаляваш за толкова много пропуснати неща….
Спрях се на средата на пътеката и се огледах. Вятърът разрошваше листата на дърветата и те шепнеха закачливо. Нито тъжно, нито весело. Над целия парк се беше простряло безвремие. Без вчера и без утре. Камъни с надписи. Цветя. Някъде свежи, някъде изсъхнали. Пръст. На места груба, суха и напукана, на други - мека, влажна и пухкава. Покой.
Хората се движеха бавно и тихо. Не бързаха, почти не видях разплакани очи. Тук всъщност всички идваха като на свиждане. Знаеха, вярваха, че се срещат с някого.. някъде. Почистваха едно парче земя, помълчаваха малко, спомняха си случки, думи, мирис, прекръстваха се и тръгваха.
Една жена в ярко жълта жилетка и огромен букет жълти рози се зададе по пътеката. Косата и с кестенов цвят бе събрана небрежно с панделка на тила.Носеше жълти гумени ботуши. Движеше се енергично, все едно закъсняваше за среща, но благоприличието не и позволяваше на се затича. Лицето и беше спокойно, дори ведро, сякаш съвсем леко усмихнато. Подмина ме и сви в ляво. Спря пред една пейка и разстла розите като одеяло. Седна в единия край, извади слушалки, сложи си ги и се заслуша в музиката. Затвори очи и се усмихна. На моменти се залюляваше сякаш в такт с мелодията. Изведнъж отвори очи и започна да взема розите една по една и да ги подрежда на парчето земя пред пейката. Нямаше плоча, нямаше снимка, нямаше име. Чак сега забелязах, че мястото бе оградено с обли камъни, като бордюр. Тя внимателно подреди розите, така че да покрият цялото място. Извади от чантата си малка бутилка бяло вино, отвори я, отпи и я остави в единия ъгъл така, отворена. Избърса една сълза, усмихна се, обърна се и си тръгна. Загледах се след нея и почти усетих спокойствието и смесено с утаена тъга… Изпитах странното чувство, че сякаш съм надничала през ключалката…
Обърнах се, повървях малко и седнах на моята пейка, под ореха… Не знам дали ме чуваш, не знам дали всички сте на едно място и дали се познавате… Не знам дали всъщност има смисъл да съм тук в този ден, защото ти си всеки ден в мен, в мислите и в съня ми. Всеки от вас е в сърцето ми. Знам, че е сте добре. Само ми се искаше да можехме да си кажем още неща, да можехме да имаме още малко време… Липсваш ми, но съм добре. Благодаря ти за спомените, за смеха, за миговете. Благодаря ти, че си част мен. Благодаря ти, че те има ….
