Завещанието

Интересно завещание ми остави моят баща ... Месеци преди да си тръгне от тук ме посъветва да прочета една малка книжка, която щяла да ми покаже много отговори за въпросите в мен. Почти година я гледах - сложих я до снимката на татко до леглото ми и просто я гледах. Докато дойде моментът, в който започнах да я чета. Преглъщах бавно и препрочитах. Не беше книга за един дъх. Днес, няколко месеца след като я прочетох, книжката все още е неизменно до леглото ми, но вече с ясното съзнание, че вътре има отговори, на въпроси, които идват с времето - затова се откриват бавно, с времето.

"Когато напреднеш достолкова, че да изпитваш уважение към самия себе си - тогава можеш да отпратиш своя водач." Сенека Младия

Сенека и неговите „Нравствени писма до Луцилий“ са толкова поразително актуални, стопяват хилядолетните граници във времето, преминават през различните ракурси на философията през годините и като в мисловна спирала се връщат към основните стойности на съществуването, а именно добродетелта, усъвършенстването на духа, самоуважението и утвърждаването на индивидуалността.

Lucius Annaeus Seneca 

   Луций Аней Сенека Младия (Lucius Annaeus Seneca, Born: 4 BC, Córdoba, Spain - Died: 65 AD, Rome, Italy) е римски философ, поет и прозаик, оратор, виден политически и държавен деец. Той е основател и един от най-изтъкнатите представители на римската т.нар. Нова Стоа – заключителния етап от историята на стоицизма - едно от теченията в античната гръцка мисъл, получило своето наименование от атинската Stoa poikile буквално “пъстра зала”. Тя се намирала на входа на Агора - пазара на Атина и била украсена с пъстри стенописи. В нея преподавали първите представители на тази философска школа. За неин основател се смята Зенон от Китион в ранния IV-III век пр.н.е. Историята на стоицизма се разделя на  три периода: ранен, среден и нов (римски). 

   Стоицизмът се определя като явление, което включва различни теоретически проблеми, техните определения и решения. След Аристотел и първите представители на Академията стоиците насочват своите теоретически усилия към диференцирането на основните области на научното познание, по-точно на главните раздели на философията. Те били определени най-общо като физика, логика и етика. Още в древността стоиците си спечелват славата на реформатори на философския инструментариум именно с въвеждането на тези нови определения. Римският стоицизъм е последния етап от продължителния процес на развитие на стоическата философия. Характерното за новата стоа е ограниченото място, което заемат проблемите на натурфилософията - философията е поставена в услуга на практическото поведение на индивида.

   Сенека е роден е в град Кордуба (днес Кордова), провинция Бетика в Южна Испания, която тогава е била римска провинция. Произхожда от богат аристократически род, син е на Луций Аней Сенека Стари. Младият, образован и блестящ оратор Сенека в началото се е занимавал с адвокатска дейност. Бързо добива популярност и по време на управлението на Калигула влиза в сената. Една от речите му предизвиква такава завист у императора, че той заповядва да го ликвидират. Спасява го една от императорските наложници, която убеждава императора, че Сенека е тежко болен и скоро ще умре. През същата година Месалина, съпругата на Клавдий, го обвинила в прелюбодеяние с една от племенниците на императора, и след като Клавдий склонил да не го убие, го изпратил на заточение в Корсика. След почти девет години заточение, след като Месалина била убита, съпруга на Клавдий станала Агрипина, която се застъпила за него, Сенека бил не само освободен, но и назначен за възпитател на сина й - младия Нерон. 

Когато по-късно, в хода на дворцовите интриги Клавдий е отровен и на престола встъпил 16-годишният Нерон, Сенека станал негов най-близък съветник и автор на речите му, а благосклонността на императора му дала възможност да натрупа огромно благосъстояние. При убийството майката на Нерон, Сенека поддържал версията за самоубийство, с което фактически оправдавал убийството й. Това изострило взаимоотношенията му с императора, и той започнал да губи влиянието си върху него. С увеличаването на броя на престъпленията на Нерон се увеличавали и интригите срещу Сенека. Вроденото му чувство за самосъхранение го подтикнало да се оттегли от двора под предлог, че желае да се посвети на литературно-философската си дейност. Все по-редките му появи в двореца засилват подозренията на Нерон. Заподозрян в косвено участие в организирания заговор против императора, Сенека бил принуден да се самоубие по класическия римски образец - като си прерязал вените.

Животът на Сенека е бил осеян с редица житейски и политически компромиси, но теоретическото му наследство е белязано от последователна защита на каузата на философията. Римският историк Касий подчертава, че Сенека никога не е живял в съответствие с пропагандираните от него принципи. Например - той е проповядвал бедност, но се е стремял към прекомерно забогатяване и е живеел охолно. Това разминаване между думи и дела е било осъзнавано и от самия Сенека: 

“Казват ми, че животът ми не е в съгласие с учението ми. В това навремето са били упреквани и Платон, и Епикур, и Зенон. Всички философи всъщност говорят не за това как самите те живеят, а за това как трябва да се живее. Аз говоря за добродетелта, а не за себе си, и водя борба с пороците, включително и със собствените и когато смогна, тогава ще живея както трябва. Сега, обаче, не съществуват основания да бъда презиран заради хубавите ми думи, заради сърцето ми и заради напълно чистите ми помисли.” 

В своите „Нравствени писма към Луцилий“ той пише, че “най-краткият път към богатството преминава през презрението на богатството”.

   Според Сенека философията е знание, което се съобразява с културните ценности на миналото и формира духа на човека. Тя изгражда собствен стил на поведение и представлява средство за духовно усъвършенстване. И ако политиката показва как не трябва да се живее, то философията ориентира човека в условията на обществото. Във философията на Сенека етиката не е изместила напълно физиката. В духа на стоическата физика на Зенон, Сенека споделя идеята за пасивното и активното начало. 

В едно общество, което е дълбоко обременено от деформиращите образци на злото, именно философията е призвана да бъде искрен наставник и водител, противодействащ на разминаването на морала и практиката, да бъде лек на човешката душа и опора на индивида. Сенека изрично издига и подчертава епикурейската максима, че “свободата на личността преминава през робството на философията”. Натурфилософските определения в учението на Сенека служат като теоретическа предпоставка за етиката, идеите на която са достатъчно ясно дистанцирани от всички крайности и ориентирани към умереността, хармонията и добродетелта.

Главното и най-известно съчинение на Сенека е „Нравствени писма до Луцилий“. То съдържа 124 писма и е образец на римския епистоларен жанр. В него са отразени етико-философските идеи на философа. Писмата са адресирани до неговия приятел Луцилий, който от епикурейството преминава към позициите на стоицизма.

В писмата много ясно се отличава една от най-характерните черти на моралната философия на Сенека – индивидуализмът. Там четем “Човек да принадлежи на себе си и да бъде господар на себе си”, защото “който притежава макар и само себе си, всъщност притежава всичко”, всъщност “притежава способността да постъпва доблестно, да издържа на изпитанията на външните условия”, което е и “единствената гаранция за оцеляване на личността”. Размислите на Сенека в писмените беседи с неговия приятел са пътешествие през лабиринта на лутанията на духа, който се сблъсква с изкушения, съмнения, страхове и търси опората вглеждайки се навътре в себе си. Още в първите писма е показана ясно опорната роля на философията и силата на индивидуализма: „Философията изисква самоограничение, не самонаказание“  Всяко едно писмо е много личен и дълбок отговор на конкретна житейска ситуация и въпрос. Забележително е как Сенека смята за свой дълг да завърши всяко писмо с конкретно послание – мисъл, съвет, който да бъде полезен и запомнен от Луцилий. Този съвет е отправен обаче и с ясното съзнание, че тези писма са неговите разсъждения, които ще бъдат завещани на поколенията. 

   В много от анализите на „Нравствените писма до Луцилий“ се обръща голямо внимание на отношение към смъртта. Това е един от много интересните дълбоки размисли, с които отново е обяснена силата на философа заключена в негова вяра и спокойствие. 

„Философията ни дава това – пред прага на смъртта да сме весели и в каквото и състояние да е тялото, ние да сме храбри и радостни, да не се предаваме, макар и то да ни предава.“ 

Увереността, че философията е опора на духа, че е единственият път, който ни извисява над тленността е заразителна. И тук, философът не пропуска да отбележи неизменността на природата и нейните закони. Нейната сила и предопределеност, всъщност би трябвало да доведат до нашето спокойствие именно, защото нямаме власт над нея. И точно това разбиране и приемане ще доведе до успокоението, така присъщо за мъдреца и извисеният духом. 

„Но приближаващата смърт, която неизбежно идва, изисква продължителна твърдост на духа – нещо рядко срещано и постижимо единствено за мъдреца.“

В това писмо са разгледани всички възможни срещи със смъртта – от това сами да си я причиним, през това да ни застигне ненадейно и разбира се – тази смърт, в която тялото ни предава и стигаме до нея по естествен път. „Смъртта е неизбежно и непреодолимо една за всички.“ Но! Ако извървим пътя си уверени в собствената си стойност, ако сме спокойни в нейното осъзнаване и очакване – ние  ще надделеем страха. Защото „Не смъртта ни плаши, а мисълта за нея.“ Размислите за смъртта са провокирани от среща с възрастен мъж – приятел на Сенека, чиято старост го води към смъртта - мъдър и спокоен човек. Дори и днес срещата с някой постигнал такова спокойствие на духа вървейки по тази пътека, ни въвежда в размисли. Приемайки смъртта като естествена част от живота, ние се помиряваме с нея. Следваме пътя си и със всички сетива попиваме живота – толкова, колкото ни е даден. Защото най-естествения начин да намерим покой в страховете си е да ги разберем и приемем, без да се борим с тях. Именно това приемане ще ни даде възможността да изживеем всеки миг стойностно. В разсъжденията си за смъртта, Сенека следва философията на Епикур, в чието учение темата за смъртта е основна и отбелязва, че характерното за страха от смъртта е не това, че човек ще умре, т.е. че няма да е жив, а в очакването на настъпването на смъртта. Затова неговите усилия са в посока на преодоляване на страха от очакването на смъртта. В почти всички свои писма, Сенека намира опора в думите на Епикур и ги използва като аргумент за придаване на допълнителна стойност към своите собствени разсъждения.

   Има и друга тема в писмата до Луцилий, която се прокрадва в различен контекст, разглежда се от различни ъгли и има различни отражения, показани чрез размисли в общуването или провокирани от ежедневни ситуации. Това е темата за индивидуалността и разграничаването й от тълпата. За силата на духа и богатството на философията. За дълбочината, в която е необходимо да потърсим себе си, за вярата в собствената значимост, за опасностите от самозалъгване и за лостовете, на които е необходимо да се облегнем, за да следваме правилния път.

Интригуваща в логиката на писмата е възможността ни да проследим различните вълнения на живота на самия Луцилий - пътищата, които той извървява и провокациите на съдбата, пред които се изправя. Забележителна е грижовността и личната ангажираност на Сенека към житейските ситуации и лутания на неговия приятел, така описани индиректно в отговорите, че дори и днес, след повече от 2 000 години ние сякаш намираме отговори за самите себе си.

Търсенето на собствената идентичност и потъването в различни гледни точки е един от пътищата, по които вървим, в посока да постигнем спокойствие и уравновесеност на духа. 

„Основният белег на уравновесеният ум, според мен е да може да спре и да остане насаме със себе си….Който е навсякъде, никъде не е… Питаш каква е мярката за богатство? Най-напред – да имаш колкото е необходимо, а после – колкото е достатъчно.“ 

Всеки от нас е бил изкушен от желанието да притежава много – знания, пари, приятели, добродетели. Но, за да успеем да вникнем във всяко едно от тях ни е необходим комфорта на посвещението. Да съумеем да се гмурнем в дълбочина. Да усетим цялата сила на присъствието и знанието, да благодарим и да сме доволни, с това, което имаме. Пренасищането в много случаи е еквивалентно на плъзгане по повърхността. Спокойствието на философа е неговият оазис в бурята от много думи, хора и срещи, мисли и действия. 

   Къде е мястото на приятеля до нас и дали можем да отделим себе си от това цяло, за да оценим този съюз? 

„Претегляй всичко заедно с приятеля си, но първо претегли него самият.“

Индивидуалността се смесва със себеотдаването в едно приятелство, но едва след като здравият разум ни е помогнал да направим правилната оценка. Всеки от нас има нужда от приятел, от човек, който да припознаем като сродна душа, да му се доверим напълно и да загърбим предразсъдъците и страховете си в това общуване. Впускайки се с цялото си сърце в едно приятелство ние трябва да бъдем преди всичко верни на себе си. Но по този път също се стъпва внимателно. 

„Недостатък е да вярваш на всички, недостатък е и никому да не вярваш.“

И в анализа на тази толкова естествена комуникация, Сенека ни напомня доминиращата сила на природата: „Посъветвай се с природата – тя ще ти каже, че е създала както деня, така и нощта.“  И тук получаваме разбирането  за приемането и успокоението.

Индивидуалността може да се открои само ако бъде направена ясната й и съзнателна разграниченост от тълпата. Това разбира се също е признак на силата на духа, неговата мъдрост и способност за оцеляване. 

„Лесно се минава на страната на мнозинството… Оттегли се, колкото се може по-навътре в себе си, общувай с тези, които ще те направят по-добър, приемай онези, които ти можеш да направиш по добри.“  

Сам преживял дълъг процес на изгнание и след това на уединение, Сенека открива дълбочината на собствения си дух, признава неговата сила и се впуска в изследване и анализиране на стойностните и природните устои, които ще ни направят по-добри. Именно тези напътствия той предава, чрез голяма част от писмата си към Луцилий. Много често, в своите откровения той се осланя на Епикур и неговите думи са приведени като доказателство и подкрепа. От неговата истина за силата на философията, Сенека сякаш намира собствената си убеденост и вяра в твърденията си. 

В откровенията до своя приятел, Сенека прави анализи на подадени житейски ситуации и оглежда с точност човешките отношения, като не пропуска да отбележи необходимостта от намирането и определянето на собствена, индивидуална ценностна система и мяра, според която е необходимо да се изгради житейския път. И абсолютният център на всяко едно съждение е осъзнатата мисия на философията: 

„Философията ни учи как да постъпваме, а не как да говорим и изисква всеки да живее според собствения си закон, да няма разминаване между думи и живот, а и вътре в този живот всички действия да бъдат в един тон и да са в хармония. Основната задача и основният белег на мъдростта е думи и дела да са в съгласие, човек да е верен на себе си и винаги да бъде един и същ.“ 

photo by Jeremy Cai